— Ама, дявол да го вземе — възмути се тя, — как може да се живее така без надежда, без нищо, без желание за нещо различно… Едно не мога да разбера, копеле, та ти си още млад, в цветущо здраве си, а живееш, сякаш са ти отрязали оная работа!
— Бих могъл да ти представя нещата и по друг начин — казах. — Светът е нещо като обезумял панаир, а ние сме си намерили едно спокойно кътче, далеч от тъпанарите, с тераса и легълце, където да се любим. Мисля, че по-скоро ти не си в ред.
Тя поклати глава, впила поглед в мен, после изпи питието до дъно.
— О, по дяволите! Пак се натресох на същия загубеняк. Какво ли се учудвам, при мъжете винаги нещо не е както трябва.
Тръгнах към хладилника за лед. Започна да ми писва от тия приказки, стигаше ми за този ден. После се изтегнах на леглото с чашата на корема, подложил ръка под главата си.
Тя се обърна да ме погледне, опряла брадичка на облегалката на стола.
— Какво се е прекършило в теб? Какво куца? — попита.
Вдигнах чашата, за да пия за нейно здраве, като в същото време си събувах патъците. Може би не бях избрал най-подходящия начин. Имах чувството, че съм дал сигнал за стрелба. Тя скочи поривисто от стола, здраво стъпила на земята и със свити в юмрук ръце на кръста.
— Не ти ли е тясно тук? Нямаш ли нужда от въздух? Е, добре, аз пък ИМАМ! Имам нужда от въздух!
Докато ми казваше това, очите й безумно оглеждаха стаята и усещах, че ще се заяде с нещо, може би с мен, но погледът й се насочи към кашоните. Имаше цял куп в един ъгъл, небрежно струпани един връз друг. Вярно, че нямаше достатъчно място, но това не ме притесняваше особено, от време на време пълнех по някой и повече не се занимавах с него.
Тя изкрещя яростно и сграбчи първия попаднал й кашон. Вдигна го над главата си. В него нямаше нищо ценно и затова не се намесих. Кашонът изхвърча през прозореца. Чу се шум от строшено. Всъщност не знаех точно какво имаше вътре.
Последваха го други два. Доизпих си питието. Ако продължаваше със същото темпо, скоро щеше да капне.
— Да! — крещеше тя. — Имам нужда от въздух! Искам да ДИШАМ!
По едно време взе кашона, в който бях подредил бележниците си. Сега вече станах.
— Не, чакай — казах. — Този го остави на мира. Останалите можеш да изхвърлиш, ако ти доставя удоволствие.
Тя отметна кичур коса, паднал над очите й. Изглеждаше заинтригувана, още дишаше тежко от това малко упражнение с почистването.
— Какво има вътре?
— Нищо особено. Просто записки.
— Като че ли изведнъж се впрегна. Какви са тези записки?
Не отговорих нищо, минах покрай нея и отидох да си налея чаша. Съзнанието ми постепенно се замъгляваше.
— Искам да хвърля един поглед — настоя Бети.
Речено-сторено, тя обърна кашона на леглото и бележниците ми се изсипаха безразборно, като стока по количките за сезонна разпродажба. Не ми беше приятно, почувствах се неловко. Изпих една голяма глътка, докато Бети грабна напосоки един-два и започна бързо да ги прелиства.
— Я! Какви са тези работи? Кой го е писал, ти ли?
— Виж какво, това са стари неща, не представляват интерес. Остави ме да ги подредя…
— ТИ ли си писал ТОВА?
— Да, АЗ съм писал ТОВА. Преди време.
Май й беше забавно. Добре стана така, но бих предпочел да говорим за друго.
— Да не искаш да кажеш, че си изписал всичките страници на тези бележници… Не мога да повярвам!
— Бети, най-добре да забравим всичко това за днес и да си легнем кротко. Направо съм скапан и…
— Я стига! — скара ми се тя. — Какво точно е това? Не разбирам.
— Нищо особено… Просто неща, които съм писал в свободното си време.
Тя ме гледаше с ококорени очи, изразът на лицето й бе едновременно напрегнат и възторжен.
— И за какво става дума в тях?
— Не мога да ти кажа точно, за мен… Записвал съм каквото ми е минавало през ума…
— Но защо никога не си ми споменавал за това?
— Ами почти ги бях забравил.
— Хайде, хайде, не ме будалкай. Човек не може да забрави подобно нещо.
Тя събра бавно бележниците, като ги опипваше с пръсти като слепец. В стаята цареше мъртва тишина, питах се дали ще можем най-сетне да си легнем. После ги сложи на масата и седна на един стол.
— Тези цифри на кориците сигурно означават поредния номер? — попита.
— Да… но какво правиш? Да не започнеш сега да ги четеш…
— Защо? Нещо по-интересно ли можеш да ми предложиш?
Исках да възразя, но се отказах. Бях поркан. Съблякох се безшумно и се изтегнах на леглото, докато тя протягаше ръка към бележник номер едно. На никого още не бях ги показвал, а и не бях говорил за тях. Бети първа щеше да ги чете. А тя не беше кой да е. Изпитвах странно чувство. Изпуших дълга цигара, преди да заспя, с поглед в тавана, и отново се почувствах спокоен. На трийсет и пет години човек вече има солиден житейски опит. И умее да цени всеки миг, в който може да си отдъхне.