Само че веднага след това тя заспа и аз останах сам в мрака, с широко отворени очи. Въобще не ми се спеше, бях напълно скапан, но не можех да затворя очи. Дълго мислих за случилото се. Стигнах до заключението, че онази лелка си получи заслуженото, а станалото е без значение. Бети просто беше момиче, което не трябва да изнервяш. А и петък вечер винаги е така, направо ад. Станах да се изпикая и изведнъж се разповръщах. Дявол да го вземе, казах си, ето защо не мога да заспя. Изплакнах си устата и се върнах в леглото. Само след минута вече се унесох в безметежен сън. Намирах се в джунглата. Изгубен дълбоко нейде в джунглата. И валеше дъжд, какъвто никога преди не бях виждал.
10
На другата сутрин се събудих сравнително рано и станах безшумно, за да я оставя да поспи. Слязох долу. Лиза беше тръгнала вече на работа, но Еди закусваше, разтворил пред себе си вестник. Беше облякъл червено кимоно с по една бяла птица от двете страни, много успокоително действаше.
— Ти ли си? — каза. — Здрасти.
— Здравей — отговорих.
Настаних се пред него и си сипах чаша кафе. Бонго дойде при мен и отпусна глава на коленете ми.
— Е, и? — попита той. — Как е тя, спи ли?
— Разбира се, че спи. Какво друго?
Той взе вестника, сгъна го на осем и го запрати в ъгъла. Наведе се леко над масата.
— Можеш ли да ми обясниш какво я прихвана вчера? Видя ли всичко?
— По дяволите, на теб никога ли не ти е причернявало? На всичкото отгоре току-що прочете тоя клюкарник. Не виждаш ли, че светът е кървава баня, а ти си седнал да вдигаш гири, задето цапардоса една откачалка, която от самото начало трябваше да удуша!
Той прекара ръка по лицето си, като продължаваше да се усмихва, но ми беше ясно, че нещо го безпокои. Изпих си спокойно кафето.
— Може да се каже, че успя да ми изкара акъла — добави той.
— Беше направо капнала, дявол да го вземе, не е трудно за разбиране!
— Знаеш ли, точно я гледах, когато обърна масата. Само да я беше видял… наистина ме изплаши, ако щеш вярвай…
— Разбира се, тя не е от момичетата, които се оставят да ги тъпчат. Знаеш, че си е такава…
— Мен ако питаш, заведи я някъде да си почине, когато получиш мангизите за книгите…
— А, пак ли?!… Престани да ми лазиш по нервите с тоя номер. Не съм писал КНИГИ, написах ЕДНА книга, направил съм го само веднъж в живота си и даже не зная дали бих могъл да започна отново. В този момент може би някакъв тип разлиства страниците на моя ръкопис в кабинета си, но това съвсем не означава, че книгата ми ще бъде издадена. Така че… не очаквам пари за момента.
— По дяволите, а пък аз мислех, че…
— Ами, нищо подобно… не е това, което си мислиш. Бети съвсем случайно попадна на ръкописа един ден и оттогава си е наумила, че съм гений, и не се отказва от тази мисъл. Еди, погледни ме, оттогава не съм написал нито ред, абсолютно нищо, чуваш ли ме, Еди, и ето докъде я докарахме. Чакаме отговор и знам, че тя мисли за това от сутрин до вечер. Цялата тази история я изнервя, разбираш ли?
— А защо не пишеш следобед? Все пак имаш свободно време…
— Ако се нуждая от нещо, то не е от време. Започваш да ми досаждаш. Чуден човек си, Еди.
— Какво има? Не се ли чувстваш спокоен тук?
— Не, не става дума за това.
— Ами за какво тогава?…
— Откъде да знам? Може би, би трябвало да дочакам да ме осени божията благодат… знам ли?
Трябваше да минат няколко дни, преди да се изличат и последните следи от тази история. Всяка вечер се скъсвах от бачкане в пицарията, поемах три четвърти от поръчки и непрекъснато търчах напред-назад. Когато виждах да пристига някой глупак или досадница, заемах се с тях и не оставях Бети да припари наблизо. Общо взето, в края на работното време бях вече блед като платно и Бети ми казваше!
— Ами ти си се побъркал, какво става с теб… Не дойде дори да изпушиш една цигара, докато аз си стоя със скръстени ръце!
— О! Иска ми се да изкрейзя малко, това е всичко.
— Аз пък мисля, че по-скоро се страхуваш да не повторя онзи номер…
— Бети, говориш глупости… Не си втълпявай подобно нещо.