— Ето, видя ли… Замръзнали са, нали?
Пуснах ги. Вместо това обгърнах ханша й с ръце, после опрях чело в корема й. Слънчев лъч проникна през прозореца и кацна на бузата ми. Тя ме погали по главата. Когато понечих да целуна ръката й, забелязах нещо — пръстите й бяха яркочервени. Това ми се стори толкова странно, че отстъпих назад.
— Но какво е това? Какво е това, малката?
Тя изсумтя нещо, загледана в тавана.
— Ами нищо особено… Боя, червена боя.
В мозъка ми засвятка тревожен сигнал. Пълен срив. Имах чувството, че машината започва да се движи прекалено бързо, но не посегнах към спирачките.
— Как така боя? Искаш да кажеш, че рано сутринта си ходила да боядисваш?
В погледа й проблесна светлинка, тя застина, леко усмихната.
— Ами да, побоядисвах малко — каза звънко. — Потренирах!
Почти се задуших от някакво невероятно просветление.
— По дяволите, Бети… Не е възможно да си го направила, нали?…
Тя се усмихна открито, но общото впечатление нагарчаше.
— Напротив, направих го.
Поклатих глава, като гледах в земята, а отблясъци от светлината затанцуваха пред очите ми.
— Не, не може да бъде… — казах. — Не е възможно!
— И какво толкова е станало? Не обичаш ли червения цвят?
— Но защо е всичко това?
— Не мога да ти отговоря, просто така. Отразява ми се добре.
Станах и започнах да ръкомахам около масата.
— Значи всеки път, когато някой издател отхвърли книгата ми, ти ще му нацапаш къщата с червена боя, така ли?
— Ами да, много е възможно. Искаше ми се да си там, за да видиш физиономиите на онези типове в канцелариите!
— Честна дума, адски шантаво е!
Треперех от гняв и от възхищение. Тя разтърси коси, смеейки се.
— Човек трябва да умее да се забавлява. Не можеш да си представиш колко ми беше добре!
Тя съблече якето и свали шала, който се виеше като многоцветна змия около врата й.
— Дощя ми се кафе — добави. — Майната му, трябва да си измия ръцете, видя ли ги на какво приличат?
Приближих се до прозореца и повдигнах завесата с един пръст.
— Я кажи, никой ли не тръгна подире ти? Сигурна ли си, че не са те проследили?
— Не, те бяха направо сащисани. Никой не можа да отлепи задник от фотьойла.
— Следващия път сигурно цял батальон ченгета ще обкръжи къщата. Представям си гледката оттук.
— Дявол да го вземе, ти винаги мислиш най-лошото!
— Ами да, разбира се, сигурно не съм наред. Ти си на път да пребоядисаш половината град в червено, но аз не трябва да се тревожа!
— Слушай — въздъхна тя. — Трябва да има поне елементарна справедливост, не мислиш ли? Няма да се оставя непрекъснато да ми тровят живота, без да направя нищо!
На другия ден историята се появи във вестника, на последната страница. Свидетели разказваха как се появила „някаква фурия, въоръжена с две бомбички с блажна боя“. Репортерът завършваше с уточнението, че още никой не бил поел отговорността за този атентат. Изрязах съобщението и го пъхнах в портфейла си, върнах вестника при другите, докато продавачът беше с гръб към мен, останалото не ме интересуваше. Купих си цигари и дъвка и излязох.
Бети ме чакаше точно отсреща, седнала на една тераса пред чаша топло какао, от което се вдигаше пара. Времето беше хубаво, един слънчев лъч я караше да примижава, стоеше така с ръце в джобовете и с вдигната яка на якето. Забавих крачка, докато се приближавах към нея, толкова беше красива, никога нямаше да се уморя да я гледам и тази мисъл ме накара да се усмихна в утринната светлина, сякаш бях стъпил върху пачка с банкноти.
— Недей да бързаш — казах. — Ще тръгнем, когато поискаш.
Тя се наведе напред, за да ме целуне по устата, после грабна какаото. Не бързахме за никъде, бяхме решили да позяпаме витрините и да си купим едно-друго, за да не ни тракат зъбите от студ през зимата. Из улиците вече кръстосваха вълци, диви котки и сребърни лисици и на повечето минувачи им бяха почервенели бузите, а това беше признак, че температурата спада и че продавачите на кожени палта щяха да си позлатят топките.
Разкарвахме се хванати под ръка около час, без да намерим това, което търсим, но и без да знаем какво точно искаме, а продавачките въздишаха, като ни виждаха да си тръгваме с празни ръце, преди да се заловят да сгъват отново цялата камара дрехи, които бяха свалили за нас от рафтовете.