Накрая влязохме в един голям магазин, имах чувството, че съм се приземил в огромна кутия локум, оставена отворена на слънцето. Стиснах зъби заради тихата парфюмирана музика, която се носеше във въздуха — хич не ми се искаше да вдишвам през устата всичко това, ама наистина съвсем не издържах. Но не направих никакъв коментар, компенсирах донякъде щетите, като зажваках две парчета дъвка с хлорофил, и последвах Бети сред щандовете за жени.
Нямаше много хора и аз бях единственият мъж наоколо. Помотах се известно време в отделението за женско бельо, като разглеждах някои неща на светлината и проучвах новите системи за закопчаване. Приличаше на пътешествие в мъгла, само дето отговорничката на щанда беше по-скоро пазителка на ада — около петдесетте, с изгорено от изкуственото къдрене чело, от онези, дето са се чукали два или три пъти през целия си скапан живот и после правят всичко, за да го забравят. Всеки път, когато ръката ми потъваше в някоя кошница, пълна с гащи, или пък имах нещастието да изпробвам ластика на някои пликчета, тя се опитваше да ме разстреля с поглед, но аз неизменно й пробутвах една от моите безсмъртни усмивки. Накрая, когато тръгна към мен, лицето й бе алено като Христовата кръв.
— Е, добре, кажете ми какво точно търсите. Може би бих могла да ви помогна?
— Зависи — казах. — Искам да купя пликчета за майка ми. Но трябва да са такива, че космите да прозират през тях…
Тя изпусна някакво комично стенание, но нямах време да видя продължението, защото точно в този момент Бети ме хвана за ръката.
— Какви ги вършиш? — попита. — Ела с мен, трябва да пробвам някои неща.
Носеше цял куп шарени дрехи и докато се насочвахме към кабините за проба, хвърлих едно око на етикета, който висеше от дрехите. Като видях цената, щях направо да се просна на земята като повалено от гръмотевица дърво. После се изхилих.
— Сигурно бъркат нещо. Та толкова човек може да спечели за петнайсет дни яко бачкане!
— Зависи кой — отговори тя.
Висях пред кабината, сякаш ме беше оставила на слънце — гологлав, с отмалели крака. Не се чувствах, много добре, сигурно нямах в джобовете си достатъчно пари, за да платя и половината от дрехите, които беше грабнала. Бедното ми момиче, въобще не си даваше сметка. Питах се дали щях да съумея да я утеша с нещо друго освен една посърнала усмивка. Добре разбирах, че светът още не е в краката ни. Чувах как Бети пъшка и шава зад завесата.
— Как е? — попитах. — Знаеш ли, не си блъскай толкова главата… На момичета като теб им трябва съвсем малко, за да изглеждат добре облечени.
Тя дръпна завесата и като я погледнах, направо се шашнах. Беше навлякла дрехите една върху друга, приличаше на стокилограмова мадама с хлътнали бузи и решителен поглед.
— О, по дяволите… Не… — казах.
Бързо дръпнах отново завесата и се огледах наоколо да видя не са ли ни забелязали. Сега вече дишах през устата. Завесата се отвори почти веднага.
— Не ставай глупав — процеди тя. — След трийсет секунди сме вън.
— Бети, моля те, няма да мине номерът. Сигурен съм, че ще ни хванат…
— Ха, ха — изсмя се тя. — Шегуваш ли се? Точно нас ли ще хванат? — Отправи ми трескав поглед, като ме улови за ръката. — Добре, сега тръгваме! — добави. — Но опитай се все пак да изглеждаш по-безразличен.
Имах чувството, че прекосявам оризова плантация със скрити зад дърветата виетнамци — сигурен бях, че ни дебнат, и ми идеше да изругая: ПОКАЖЕТЕ СЕ, СБИРЩИНА БОКЛУЦИ, И ДА СВЪРШВАМЕ ПО-БЪРЗО! Адски трудно ми бе да местя крака, нещо като малария сгърчваше червата ми. Колкото повече се приближавахме към изхода, толкова по-силно ставаше напрежението. Ушите на Бети бяха почервенели, а моите бучаха. Дявол да го вземе, казах си, не повече от два или три метра, и ще можем да се приберем вкъщи!
Светлината, която идваше отвън, изглеждаше направо ослепителна. Разтърси ме нервен смях, когато Бети протегна ръка към вратата. В крайна сметка изживяването бе по-скоро опияняващо. Вървях по петите й, готов да натисна газта до дупка. Единият й крак беше вече на улицата, когато усетих как една ръка ме сграбчва за рамото. Край, свършено е с мен, прекалено глупаво е, помислих аз и си представих как кръвта ми бликва на всички страни и опръсква поляната.
— НЕ МЪРДАЙТЕ! СПРЕТЕ! — казваше ръката.
Бети прелетя през прага като реактивен самолет.
— Не спирай! Светни му един! — посъветва ме тя.
Но аз се обърнах като някакъв идиот, без да знам защо. Във всеки от нас е стаено неосъзнато влечение към поражението. Мъжът имаше две ръце, два крака и значка и сигурно беше помислил, че се каня да приведа съвета на Бети в изпълнение. Лъжеше се, намирах се по-скоро в състояние на шок, войната бе свършила за мен и възнамерявах да му припомня Женевските споразумения. Това не попречи на този мръсник да вземе преднина и той ми изпрати право кроше в дясното око. Главата ми щеше да се пръсне, замахах с ръце и полетях назад. От удара вратата се отвори, преплетох крака и се приземих на улицата по гръб. Погледнах за миг небето, после главата на онзи се открои над мен като атомен облак. Виждах само с едното око и кадрите преминаха ускорено като в ням филм. Мъжът се наведе, за да ме хване за якето.