— Хайде, ставай! — каза.
Няколко души се бяха спрели на тротоара. Представлението беше безплатно. Вкопчих се в ръката на мъжа, докато ме изправяше; готвех се да защитя честта си в последен опит за съпротива, като го ритна яко с крак слепешката, но не се наложи. Едно дебело момиче се появи изневиделица зад него и го цапардоса отривисто, както беше още надвесен над мен. Политнах отново назад, а мъжът се разпльоска като печена ябълка на вратата на една паркирала кола. Един слънчев лъч ме заслепи. Дебелата мацка ми подаде ръка.
— Не си мой тип — подхвърлих.
— Това ще видим по-късно — отговори тя. — Да се спасяваме!
Изправих се и препуснах след нея. Дългите й черни коси се развяваха на вятъра като пиратско знаме.
— Хей, Бети… ти ли си… — попитах. — Ти ли си, Бети?
Взех една бира и седнах на стола, докато тя приготвяше компреси и събличаше всичките дрехи, които бяха на нея. Окото ми приличаше на неразположена актиния. До гуша ми беше дошло от всички тези щуротии.
— До гуша ми дойде от всички тези щуротии — казах.
Тя застана пред мен с компреса. Седна на коленете ми и го постави върху окото ми.
— Зная защо си изнервен — заяви. — Защото се би…
— Майтапиш се, не съм се бил. Само дето ми натресоха един юмрук в мутрата.
— Добре де, да не е дошъл краят на света… Не личи много, знаеш ли… Само малко е подуто…
— Ами да, съвсем леко е почервеняло и това е!
Погледнах я с единственото око, което ми беше останало. Усмихваше се, да, точно така, усмихваше се и нищо не можех да направя срещу това, светът загубваше всякакво значение и ми се отщяваше да я упреквам в каквото и да било. Можех да помърморя, колкото да си придам важност, но отровата вече бе проникнала в мозъка ми — колко струваше този изсушен и невзрачен свят в сравнение с нея, какво друго имаше смисъл, освен косите й, дробовете й, коленете й и всичко останало, щях ли да бъда в състояние да създам нещо друго, не притежавах ли вече нещо огромно, нещо тъй живо? Благодарение на нея на моменти имах чувството, че не съм съвсем излишен, и, естествено, бях готов да платя висока цена за всичко това. Не че бях отъждествил света с Бети, просто нямах какво да правя в него. Тя се усмихваше и гневът ми се изпаряваше като мокра следа от крак под палещите лъчи на слънцето — това всеки път ме поразяваше. Не вярвах на очите си.
Тя навлече един от парцалите, които беше свила, и започна да се върти около мен, като заемаше различни пози.
— Е, какво ще кажеш? Как ме намираш?
Първо допих бирата. След това разнежено прошепнах:
— Бих искал да мога да те гледам и с двете си очи.
11
Когато получих шестото писмо с отказ на издател, разбрах, че книгата ми никога няма да бъде публикувана. Но Бети не можа да го разбере. И този път цели два дни не обели дума, гледаше мрачно и каквото и да й разправях, нямаше ефект, просто не ме слушаше. Всеки път веднага опаковаше ръкописа и го изпращаше на нов адрес. Чудесно е така, казвах си аз, все едно си се сдобил с абонаментна карта, за да си получаваш редовно порцийката страдание, да изпиеш чашата с отрова до дъно. Разбира се, не й казвах тези неща и хубавото ми романче все повече линееше. Но не то ме тревожеше, безпокоях се за Бети. Беше се отказала да маца с червено тези хора и аз се тревожех, като виждах, че сега задържа всичко в себе си.
Еди полагаше големи усилия, за да разведри обстановката в такива моменти. Непрекъснато бръщолевеше нещо и пълнеше къщата с цветя, като ме гледаше въпросително, но нищо не се получаваше. Мисля, че ако бях изпитал нужда от истински приятел, щях да избера него, но човек не може да има всичко в живота, а и аз не можех да предложа много нещо в замяна.
Лиза беше чудесна, кротка и изпълнена с разбиране, какво ли не правеше, за да я поразсее. Всичко беше напразно. Всеки път, когато намирахме някой от ръкописите ми смачкан в пощенската кутия, поглеждахме към небето и въздишахме. Пак се почваше отначало.