На всичкото отгоре навън беше адски студ и по улиците духаше пронизващ вятър. Наближаваше Коледа. Когато се събудихме една сутрин, навън вилнееше снежна буря. Предната вечер бяхме джапали в калта. Понякога животът в града ми тежеше. Най-красивите ми сънища ме отвеждаха в затънтени кътчета, в тихи цветни пустини, където можех да оставя погледът ми да се рее, следвайки линията на хоризонта, и спокойно да мисля за новия си роман или за вечерята, или пък да се вслушвам в първите крясъци на някоя връхлетяла от мрака нощна птица.
Прекрасно разбирах какво не беше в ред с Бети — този проклет роман я приковаваше на едно място, връзваше й ръцете и краката. Беше като див кон, който си е скъсал мускула на крака, като е прескачал преграда от кремък, и сега се мъчи да се изправи. Това, което си бе представяла като слънчева поляна, се бе оказало всъщност тъжно и мрачно ограждение, а на нея неподвижността не й говореше нищо, не беше създадена за нея. Но въпреки това се бе вкопчила в това състояние с всички сили, сърцето й бе изпълнено с ярост и с всеки изминал ден бездействието все повече я смазваше. Болеше ме, като я гледах така, но нищо не можех да направя, тя се бе окопала в едно непристъпно място, където нищо и никой не можеше вече да я достигне. В такива моменти вземах една бира и се задълбавах в кръстословиците от седмицата, така поне бях сигурен, че няма да ме закача. Все пак стоях наблизо в случай, че има нужда от мен. Очакването беше най-лошото, което можеше да я сполети. А написването на тази книга бе положително най-голямата дивотия в живота ми.
В известен смисъл можех да си представя какво чувства тя всеки път, когато едно от тези писма с отказ кацваше вкъщи с всичките последствия, и понеже започвах вече да я опознавам, намирах, че го понася по-скоро добре. Сигурно не беше лесно всеки път да се оставяш да ти изтръгнат ръка или крак и просто да стискаш зъби, без да кажеш нищо. Колкото до мен, имах си каквото ми беше нужно и от цялата работа не ми ставаше нито студено, нито топло, все едно, че получавах новини от планетата Марс, и това съвсем не ми пречеше да заспя, нито пък да се събудя сутринта до нея, не виждах връзката между написаното от мен и книжлето, което разни типове редовно хвърляха в кошчето за боклук. Чувствах се малко в положението на човек, който се опитва да пласира бански костюми на зиморничави ескимоси, без да знае нито дума на техния език.
Всъщност единствената ми надежда беше Бети накрая да се умори от всичко това, да прати по дяволите писателя и нещата да си бъдат както в началото — да се гощаваме с мексикански специалитети на слънце и да излизаме на верандата с ведра душа, като хвърляме по някой поглед към придобилия отново ясни контури свят. Може би подобно нещо би могло да се случи, може би надеждата щеше накрая да загние и да падне някоя сутрин като сух клон, не беше невъзможно, не. Само че трябваше един от тези жалки глупаци да дойде и да ни подпали чергата и само като помисля за това, си казвам, че онова нищожество не си получи и една десета от заслуженото.
И така, за шести път бяха отхвърлили книгата ми и по лицето на Бети бе започнало да се появява нещо като усмивка след два дни депресия. Къщата малко по малко се връщаше към живот, парашутът се бе отворил и спокойно се носехме надолу. Първите признаци на разведряване ни караха да забравяме ядовете и точно приготвях едно убийствено кафе, когато Бети влезе с пощата. Имаше писмо. От известно време животът ми направо бе отровен от тези гнусни писма. Погледнах с отвращение отворения плик, който Бети държеше в ръка.
— Кафето е готово — казах. — Какво ново, красавице?
— Нищо особено — отговори тя.
Доближи се до мен, без да ме гледа, после пъхна тая гадост в отвора на пуловера ми. Потупа два-три пъти леко мястото, където беше писмото, след което се обърна към прозореца и облегна чело на стъклото, без да добави нищо. Кафето завря. Изключих го. После взех писмото. Беше бланка с името и адреса на някакъв тип. Ето какво разправяше той:
Драги господине,
Вече цели двайсет години се занимавам с изчитане на ръкописи, изпратени до тази издателска къща. И повярвайте ми, през ръцете ми са минали и добри, и не толкова добри неща. Но все пак нищо не може да се сравни с това, което сте имали лошия вкус да ни изпратите.
Често ми се е случвало да пиша на непознати автори, за да изразя цялото възхищение, което съм изпитал към труда им. Обратното още никога не ми се беше случвало. Но вие, господине, вие преминавате всякакви граници.