Чувствах, че не съм в изгодна позиция, за да продължавам разговора. Оставих го да стърчи между кашоните и се върнах при колата.
— Добре, разполагаме с малко свободно време — казах. — Искаш ли един сладолед?
— Бога ми, отгатна!
Познавах добре старицата, която продаваше сладоледи. Бях сред най-добрите й клиенти в категорията „сладоледи с алкохол“ и тя често оставяше бутилката на тезгяха, за да си поговори с мен. Махнах й, докато се приближавахме. Настаних Бети край една маса и отидох да поръчам.
— Мисля, че ще взема два с праскови — казах.
Минах отзад, за да й помогна, извадих две дълбоки купи, които трябва да побираха около литър, докато в това време тя бъркаше с ръце в хладилника, от който излизаше пара. Отворих шкафа, за да потърся буркана с прасковите.
— Я кажете — обади се тя, — тази сутрин ми изглеждате доста възбуден.
Изправих се и погледнах Бети, седнала в залата с кръстосани крака и с цигара в уста.
— Как я намирате? — попитах.
— Има нещо вулгарно…
Взех бутилката с черешов ликьор и се залових да заливам купичките със сладолед.
— Нормално е — казах. — Това е ангел, слязъл направо от небето, нали разбирате?
На връщане спряхме да вземем бельото, после отидох отсреща за покупките. Трябва да беше вече обед и печеше яко, нямаше да е зле да се приберем по-бързо.
Веднага забелязах бутилката. Беше я поставил на видно място пред мрежите с продукти, но не ме посрещна с усмивка, почти не ме погледна. Взех покупките и бутилката концентрат.
— Цупиш ли се нещо?
Дори не ме удостои с поглед.
— Ти си единственият облак в светлия ми ден — казах.
Натрупах целия багаж отзад в каросерията и поехме към мотела. Точно на излизане от града задуха яростно горещ вятър и околността заприлича още повече на пустиня с няколко хилави дървета и оскъдни сенчести петна, но това ми харесваше, харесвах цвета на почвата и имах слабост към широките безбрежни пространства. Вдигнахме стъклата. Бях надул газта до дупка, но таратайката се влачете с деветдесет километра в час, имаше насрещен вятър, трябваше да се въоръжим с търпение. След малко Бети се обърна назад, сигурно от косата й ставаше още по-горещо, защото непрекъснато я повдигаше.
— Знаеш ли — започна тя, — представяш ли си колко далеч бихме стигнали двамата с една свястна кола и с цялото това плюскане отзад…
Преди двайсет години идеята би ме запалила, сега трябваше да положа усилие, за да не се запрозявам от скука.
— Щяхме да направим страхотна обиколка — казах.
— Като нищо… и щяхме да се отървем от тая жалка дупка!
Запалих цигара и кръстосах ръце на кормилото.
— Смешно е може би — подех, — но намирам, че в известен смисъл пейзажът не е чак толкова кофти…
Тя се засмя, отмятайки глава назад:
— Дявол да го вземе! И ти наричаш това пейзаж?
Чувахме как прахта бие по каросерията, колата занасяше от внезапните пориви на вятъра, навън сигурно беше като в пещ. Започнах да се смея с нея.
Вечерта вятърът изведнъж утихна и въздухът стана тежък. Изнесохме бутилката на верандата, като очаквахме, че нощта ще ни донесе малко прохлада, но видяхме как звездите изгряха без каквато и да е промяна, не се усещаше и най-малък полъх и трябва да кажа, че това не ми беше неприятно. Единственото противодействие бе пълната неподвижност и вече бях добре трениран в това отношение. За пет години имах достатъчно време да измисля няколко начина, за да понасям големите горещини, но нещата се променят, когато наоколо има момиче. Човек в такъв момент не може да се прави на умрял.
След няколко чаши се опитахме да се наместим и двамата в шезлонга. Потяхме се в тъмното, но си давахме вид, че всичко е окей. Винаги е така в началото, човек е готов да понесе всичко. Дълго останахме така, съвсем неподвижни като в напръстник.
После тя се разшава и аз й сипах чашка от питието, за да се успокои. Въздъхна така дълбоко, че би могла да изкорени дърво.
— Питам се дали ще успея да стана — каза тя.
— Откажи се от тази мисъл, не говори глупости. Няма нещо, за което да си струва да…
— Мисля, че ми се пишка — прекъсна ме тя.
Плъзнах ръка в гащетата й и я погалих по дупето. Страхотно беше, с малка струйка пот, която се стичаше от кръста, а кожата й бе нежна като на бебето от рекламата на сапуните „Кадом“. Не исках да мисля за нищо, притиснах я до себе си.
— За Бога! — възкликна. — Не притискай мехура ми!