— Чакай, ще ти помогна да ги събереш — казах аз.
Беше бледа като мъртвец. Изгледа ме кръвнишки.
— ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ СЕ ЗАНИМАВАЙ С ТОВА! КАЖИ МУ КАКВО МИСЛИШ ЗА ПИСМОТО!
Онзи ни гледаше с обезумели очи. Наведох се да вдигна едно червило, което блестеше в краката ми.
— Нямам какво да му кажа — отвърнах.
Продължих да събирам джунджуриите и имах усещането, че нося на плещите си петстотин килограма.
— Майтап ли си правиш с мен? — попита тя.
— Не, но не ме интересува какво мисли той. Имам си други грижи…
Онзи не бе в състояние да оцени тази възможност да се измъкне от създалото се положение. Той явно нищо не разбираше. Вместо да си седи на мястото, да мълчи и да ни остави да си съберем нещата, не знам каква муха го ухапа, сигурно забеляза, че няма да се хвърля отгоре му, и се остави да бъде подведен от привидно отстранената опасност. Тръгна към нас.
Сигурен съм, че Бети напълно го беше забравила. Сега целият й гняв бе насочен срещу мен. Продължавахме уборката на килима, за да възстановим липсващите късчета на мозайката, която се бе разпиляла от чантата й, и дори не знам как се справяше, защото в същото време не ме изпускаше от очи, дишаше много учестено и погледът й бе яростна и тъжна вариация върху темата на страданието. И така онзи тип застана зад гърба й и направи едно безразсъдно движение — докосна рамото й с крайчеца на пръстите си.
— Слушайте, не съм свикнал с тези панаирджийски изпълнения — заяви той. — И затова ще използвам едно-единствено оръжие, моя ум…
Бети затвори очи, без да се обръща.
— Не ме докосвай! — изсъска.
Но мъжът беше опиянен от собствената си дързост, един палав кичур танцуваше на челото му и очите му блестяха.
— Не приемам поведението ви — добави той. — Очевидно диалогът между нас е невъзможен, защото словото, както и стилът, предполагат поне малко изтънченост, което особено много ви липсва…
Измина кратък отрязък от време, наситен с особено мълчание, напомнящо трепетната тишина, която отделя гръмотевицата от светкавицата. Бети току-що бе вдигнала един гребен, държеше го в ръка, беше от евтините, пластмасов и прозрачен, червеникав, с големи зъбци. Изправи се рязко, като в същото време се обърна, и ръката й описа дъга във въздуха. С един замах на гребена му раздра бузата.
Мъжът първо я погледна учудено, после сложи ръка на раната си, отстъпвайки назад, а кръвта шуртеше, приличаше на сцена от пиеса, само дето той, изглежда, бе забравил текста и единствено устните му мърдаха. Започваше да става доста шибано. Бети сумтеше като ковашки мех, приближи се до него, но ръката ми излетя напред и пръстите ми стиснаха здраво китката й. Дръпнах я, сякаш исках да изкореня дърво, видях как краката й се отлепят от земята.
— Хайде стига толкова — измърморих.
Тя се опита да се изтръгне, но аз стиснах ръката й с всичка сила, чух я как извика от болка. Трябва да кажа, че не си поплювах много. Ако на мястото на ръката й бях стиснал туба с майонеза, сосът щеше да излети със свистене и да се пльосне на километри оттук. Повлякох я към изхода, стиснал зъби. Преди да прекрача през вратата, погледнах за последен път онзи тип, който бе рухнал на един фотьойл, напълно зашеметен. Представих си го как чете романа ми.
Вземахме по няколко стъпала наведнъж, направо летяхме надолу. Намалих темпото, като стигнахме първия етаж, за да може да се съвземе, и тогава тя се разкрещя:
— ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ, МРЪСНИК ТАКЪВ, ЗАЩО ВИНАГИ СЕ ОСТАВЯШ ДА ТЕ МИНАТ?!
Спрях се внезапно. Притиснах я до перилата и този път наистина я погледнах в очите.
— Този тип абсолютно нищо не ми е направил — казах. — Нищо, ясно ли ти е?…
Тя щеше да заплаче от ярост и имах чувството, че силите ми се изчерпват, сякаш ме бяха улучили със стрела, намазана с кураре.
— МАЙНАТА ТИ! ЧОВЕК БИ КАЗАЛ, ЧЕ НИЩО НЕ ТЕ ЗАСЯГА В ТОЯ ЖИВОТ!
— Лъжеш се.
— КАКВО ТОГАВА ТЕ ЗАСЯГА? КАЖИ МИ, ХАЙДЕ!
Извърнах глава, за да не я гледам.
— Тук ли ще нощуваме? — попитах.
12
След два дни ченгетата я отведоха. Не бях у дома, когато са дошли, бях с Еди. Беше понеделник следобед и кръстосвахме града, за да намерим маслини, всички магазини бяха затворени, а предишната вечер бяхме забелязали, че резервите са се изчерпали. Изглежда, Марио бе забравил да поръча, ами да, обясняваше ми Еди, гледа да докопа бутилката бира в кухнята, но колкото до останалото, не може да се разчита на него. Духаше вятър и навън бе не повече от три-четири градуса, температурите внезапно бяха спаднали.