Не бързахме за никъде, Еди караше бавно, приличаше повече на приятна разходка под ледената светлина и в колата беше приятно. Нямаше особена причина, но наистина се чувствах спокоен. Може би да обикаляш така града надлъж и нашир в търсене на шепа маслини беше от тези изживявания, които изпълват душата с покой като леки снежинки, сипещи се над поле, осеяно с мъртъвци.
Накрая намерихме каквото ни трябва в китайския квартал, без майтап, и на всичкото отгоре успяхме да обърнем няколко чашки саке, а това ни помогна да се доберем до колата, без да се простудим. На връщане разговаряхме по-шумно отпреди. Ушите на Еди бяха почервенели, тонусът му се бе покачил.
— Разбираш ли, братле, пица без маслини е като кух фъстък!
— Да, да, така е, само че гледай къде караш!
Паркирахме срещу къщата. Едва бях стъпил с единия крак на тротоара, когато видях Лиза да тича към нас. Човек направо можеше да замръзне на място, а тя беше само по един лек пуловер. Нахвърли се върху мен.
— Ох, божичко, не знам какво е станало, отведоха я! — проплака тя.
— Какво има, какви ги разправяш? — попитах.
— Да… две ченгета… Дойдоха и я откараха!
Прехапах устни. Еди ни гледаше над покрива на колата, вече не се хилеше. Лиза беше напълно изкрейзила, зъбите й тракаха, а наоколо започваше да се стъмва.
— Добре — казах. — Ще ми разкажеш всичко вкъщи. Ще пукнеш от студ, ако продължаваш да стоиш тук.
Един час по-късно, след кратък разговор и няколко телефонни обаждания, разполагах с всички необходими сведения за случилото се. Изгълтах един грог и намъкнах якето.
— Ще дойда с теб — заяви Еди.
— Не, благодаря.
— Тогава вземи поне колата…
— Не, мисля, че добре ще ми се отрази да походя пеша. Няма нищо, не се тревожете.
И така, излязох. Не беше много късно, но вече се стъмваше. Закрачих бързо, с ръце в джобовете и сгушена между раменете глава. Улиците се бяха превърнали вече в безкраен низ лайнени светлини, но познавах добре пътя, бях поправял едно казанче за вода наблизо и не ми беше особено приятно да минавам пред ченгетата с чантата с инструменти през рамо, имах чувството, че ме гледат.
Не бях изминал и половината път, когато нещо адски ме прободе в гръдния кош. Започнах да мигам от болка и отворих уста, помислих, че ще се срутя на земята. Спрях да си поема дъх. Чудничко, помислих си, като че ли цялата тая гадост не ми стига. Най-много ме тревожеше историята с подаденото оплакване, а и ченгето по телефона каза направо, че работата е по-скоро неприятна. Изминах последната отсечка с пламтящ мозък, почти сгънат на две. Питах се какво означава думата „неприятен“ за едно ченге. Останалите минувачи също като мен бълваха неизменните облачета бяла пара, а това все пак бе признак, че сме живи.
Точно преди да пристигна, имах щастието да намеря отворено магазинче и влязох вътре. Струваше ми се малко тъпо да купувам портокали, но просто не знаех какво трябва да занесе човек на момиче, попаднало в пандиза, а пък не успявах да се съсредоточа. От друга страна, портокалите бъкат от витамини. Реших да купя две кутии сок. Някакво момиче танцуваше полуголо на етикета, наоколо безлюден плаж и синя вода — онези, дето го бяха измислили, много-много не са си блъскали главата.
Заведоха ме в един кабинет и вътре ме чакаше някакъв симпатяга, който си играеше с една линия. Бях притеснен. Направи ми знак да седна, като посочи стола с върха на линията. Беше на около четирийсет години, с красиви рамене и полуусмивка на устните. Чувствах се дяволски нервен.
— Ами ето какво…
— Не се хабете — прекъсна ме той. — Познавам цялата история от игла до конец. Аз приех оплакването и даже поговорих с приятелката ви…
— А, така ли!
— Да. Между нас казано, хубаво момиче, но малко нервничко…
— Зависи, невинаги е такава. Разбирате ли, не знам как да се изразя… но това се повтаря всеки месец. Трудно ни е да схванем как се отразява това нещо. Едва ли е особено забавно.
— Е, да не преувеличаваме…
— Да, разбира се.
Изгледа ме внимателно, после взе да се усмихва. Все още му нямах доверие, но вече се чувствах по-добре, не ми изглеждаше много лош, може би най-сетне бях попаднал на свестен човек.
— Значи вие пишете романи — каза той.
— Да, да… Всъщност опитвам се да публикувам нещо…