— Всичко ще се оправи — казах. — Трябва да тръгвам, но ти гарантирам, че няма да гниеш тук, защото ще се погрижа за всичко. Ще разреша всички проблеми!
— Ами да, мога да си представя, особено като те гледам как едва се държиш на крайниците си. Сигурна съм, че ще свършиш страхотна работа. Хей… ама не изчезвай така!
Точно това направих. Отстъпих още крачка или две и се озовах отново в тъмния коридор — не я виждах повече.
— Не забравяй, че ще те измъкна оттук — извиках. — Не се страхувай!
Чу се зловещ шум, сякаш беше ритнала решетките с крак.
— ХА-ХА! — изсмя се тя. — И ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПОДОБНИ НЕЩА МОГАТ ДА МЕ ИЗПЛАШАТ!
Върнах се бавно вкъщи, минах отзад, за да избегна Еди и Лиза, и стигнах до леглото, без да паля осветлението. Чувах ги как разговарят долу. Легнах и изпуших една цигара, като вдишвах бавно дима и извиквах пред очите си образа й колкото пъти и за колкото време пожелаех. След това се почувствах по-добре, плиснах малко вода на лицето си и слязох долу. Бях стигнал едва до средата на стълбите, когато те вдигнаха очи към мен.
— Всичко е наред, не се безпокойте — казах аз. — Работата е практически уредена.
— Ама ти отдавна ли си тук? — попита Еди.
— Не искам да те тревожа, но да знаеш, че Марио няма вече нито една маслина. Видя ли колко е часът?
Скочихме в колата и цялата вечер бачках като луд, но умът ми беше другаде. Колкото до бакшишите, кръгла нула.
13
Когато се събудих на другата сутрин, не изпитвах никаква нужда да разсъждавам. Станах, без наистина да мисля за нищо, и докато кафето се грееше на печката, хвърлих се на земята и направих двайсетина лицеви опори. Обикновено не си падам по тия работи, но тогава дори не се учудих и след като се изправих, приближих се до прозореца и проследих с поглед един слънчев лъч отсреща. Това ме накара да се усмихна, погалих свитите си в юмрук ръце и когато понечих да изгася колелото на печката, строших ключа. Чувствах се в добра форма, неспособен да изразя и най-елементарната мисъл, но затова пък напомпан до пръсване с решимост и подвижен като управляема ракета. Не ми беше трудно да се почувствам добре в това необичайно състояние. Приятно е все пак да имаш от време на време чувството, че мозъкът ти е изключен. Наблюдавах как се обличам; слагам ред в стаята и ликвидирам на един дъх малкото мръсни съдове. Изпуших цигара, преди да изляза, беше в известен смисъл като последната цигара на осъдения. Само дето осъденият не бях аз и пушех цигарата вместо него просто за да печеля време.
Когато ме попита през затворената врата кой съм, отговорих, че съм от телевизията, във връзка с някакво предаване на литературата. Когато отвори, веднага забелязах превръзката на бузата и очите му се изцъклиха, докато му изстрелвах кроше в стомаха. Сви се на две от болката. Влязох, затворих вратата след себе си и го нагостих с още едно. Този път падна на колене и като го гледах така с изхвръкнали от орбитите очи и с изкривена в неуспешен опит за вик уста, направо ми стана жал за него. Накарах го да се изтърколи до голямата стая, като го бутах с крак.
Приземи се под една кръгла масичка, опита да се изправи, но само с два разкрача бях върху него. Хванах го за ревера на халата и описах полукръг с юмрука си, като почти го задуших. Кашляше, плюеше, целият беше почервенял. Довлякох го до един фотьойл, в който се отпуснах. Малко разхлабих примката, за да може да диша, но в същото време го подпрях в носа с коляно, за да поддържам психологическия натиск на необходимото равнище. Дръпнах се бързо назад, за да не ме опръска с кръв.
— Да не си мислиш, че направих всичко това само защото разкара книгата ми? Ако е така, да знаеш, че много се лъжеш! — заявих му аз.
Той бавно възстановяваше дишането и размазваше кръв по лицето си, защото непрекъснато си пипаше носа. Продължавах да го държа здраво.
— Ако си мислиш подобно нещо, не си познал — продължих. — Не си познал, чуваш ли?
Изстрелях му още един юмрук по темето, чух го как изстена.
— Не ти се сърдя, защото в случая не си виновен, признавам. Не бях написал това книжле за хора като теб, това е по-скоро недоразумение, разбираш ли, така че няма да задълбаваме повече нещата…
Направи знак, че е съгласен. Хванах го за косата и го разтърсих. Погледите ни се срещнаха.
— И въпреки това да знаеш, че имаш лайнян поглед — добавих.
Изпратих му едно кроше в ухото и сложих телефона на коленете си.
— Ще ти обясня цялата история с две думи — казах. — Това момиче е единственото нещо, което има значение в живота ми. Затова ще вземеш този телефон и ще оттеглиш шибаното си оплакване, преди да съм направил някоя щуротия, ясно ли е?