— Добре, остави сега на мен. Ще се нараниш.
— Не съм виновна, че изхвърча от ръцете ми, нищо не можех да направя!
— Не, не казвам подобно нещо… Но хич не ми се иска да търся болница посред нощ в градче, което не познавам, без кола, напълно скапан и изпаднал в паника, защото на единия от двама ни му изтича кръвта. По-добре мръдни малко…
Като начало нанесох няколко удара с длето по местата, които ми изглеждаха стратегически, но всъщност тънкостите на механизма не ми бяха много ясни, не разбирах за какво бяха някои пружини. Бети предложи да обърнем канапето наопаки.
— Не! — изсумтях аз.
Въпреки това машинката не се предаваше и усещах как струйка пот се стича от кръста ми. Единственото нещо, което ми се искаше, беше да разбия цялата железария, щях да блъскам отгоре цяла нощ, докато стане на парченца, но Бети ме гледаше. Изключено беше, нямаше да се оставя да ме победи едно нищо и никакво канапе. Реших да погледна отново отдолу, опипах с пръсти всичките машинарии. В един момент напипах нещо странно. Изправих се, като правех гримаси, разкарах възглавниците и погледнах какво има.
— Може би ще трябва да събудим съседите — казах. — Ще ми е нужен оксижен.
— Толкова ли е сложно?
— Не, просто са запоили това нещо, и то на цели двайсет сантиметра…
Накрая метнахме няколко възглавници на пода. Стъкмихме си нещо като легло, което приличаше на огромна порция равиоли, полята със сос на райета. Бети ме поглеждаше крадешком, за да види как ще реагирам. Знаех, че няма да ни е никак удобно, но ако това можеше да й достави удоволствие, ако най-сетне всичко й беше наред, нямах нищо против, започвах вече да се чувствам като у дома си, въпреки че беше по-скоро тъпо, като си представех, че щяхме да прекараме първата си нощ в къщата на пода. Беше крайно нелепо, но все пак в цялата история имаше и малко евтина романтика, каквато се среща в супермаркетите. Напомняше ми за времето, когато бях на шестнайсет години, оставах до късно на някой купон и се чувствах щастлив с една възглавница за двама и половин порция момиче. Лесно можех да огледам пътя, който бях изминал. Сега разполагах с куп възглавници и имах Бети, която се събличаше пред мен. Наоколо градът бе заспал. Изпуших спокойно последната цигара прав до прозореца. От време на време минаваха безшумно коли. Небето бе с цвят на никел.
— Човек би казал, че всички са регулирали моторите си — отбелязах аз.
— За какво говориш?
— Харесва ми това местенце. Обзалагам се, че утре времето ще бъде хубаво. Ако щеш, вярвай, но направо умирам за сън.
На другата сутрин се събудих преди нея. Станах, без да вдигам шум, и отидох да купя кроасани. Времето беше толкова хубаво, че чак не можех да повярвам. Напазарувах едно-друго. Върнах се, без да бързам, с пълна чанта под мишница, а по пътя прибрах пощата под вратата на магазина — само реклами и съобщения за някакви конкурси — и като се навеждах, забелязах тънък слой прах на витрината. Казах си наум, че трябва да се почисти.
Отидох направо в кухнята, извадих покупките и ги сложих на масата, след което започнах да действам. Тя се събуди от шума на електрическата кафемелачка. Появи се, прозявайки се, на вратата.
— Млекарят е албинос — казах.
— Така ли?
— Представяш ли си албинос с бяла престилка и с бутилка мляко във всяка ръка?
— Направо ми се смразява кръвта!
— Точно така стана и с мен.
Докато водата за кафето завираше, съблякох се набързо и като начало се излегнахме на земята до стената. После се примъкнахме до възглавниците. През това време водата се изпаряваше и така прегорихме първата тенджера. Хвърлих се към кухнята, а тя отиде в банята.
Към десет часа подредихме чашите и почистихме трохите. Къщата имаше южно изложение и влизаше достатъчно светлина. Почесах се по главата, поглеждайки към Бети.
— Добре — казах. — С какво ще започнем?…
Късно следобед най-сетне можах да седна на един стол. Из къщата се носеше отвратителна миризма на белина, толкова силна, че се питах дали е безопасно да запали човек една цигара. Денят бавно гаснеше и макар че времето беше чудесно, не си бяхме показали носа навън — прогонихме миризмата на мъртвата старица и от най-потайните кътчета, от шкафовете, от стените, изпод чиниите, като особено внимание отделихме на кръглото прозорче в тоалетната. Никога не съм си представял, че е възможно подобно чистене — вече и следа не бе останала от бабичката, нито косъм, нито един поглед, полепнал по завесите, нямаше и сянка от въздишка, всичко бяхме изтрили. Имах чувството, че я бяхме умъртвили втори път.