— Е, доволна ли си? — попитах.
— Да.
— Не си ли гладна?
Хапнахме, като в същото време гледахме някакъв филм на ужасите. Разни типове излизаха от един гроб и препускаха в нощта, надавайки страхотни крясъци. Към края вече се прозявах и дори задрямвах на моменти, а когато отварях отново очи, кошмарът продължаваше. Бяха намерили някаква старица на улицата и тъкмо ядяха крака й. Имаха златисти очи и ме гледаха как беля един банан. Изчакахме ги да почнат да бълват огън, за да отидем да си легнем.
Пренесохме възглавниците в спалнята и се заклех, че първото нещо, което щях да направя на другия ден, ще бъде да купя един дюшек, да пукна, ако не го направя. Оправихме леглото мълчаливо, бяхме капнали, но нито прашинка не се мярна, докато чаршафите се приземяваха като парашути, раздвижвайки въздуха в стаята. Щяхме да спим блажено, без да се страхуваме, че ще глътнем някой микроб.
Рано сутринта чух, че на вратата се чука. Помислих си, че сънувам, защото едва различавах бледото сияние на зората, което плахо трептеше зад прозореца, а стрелките на будилника още светеха. Трябваше да стана, присвиваше ме стомахът, но се облякох набързо, като гледах да не събудя Бети, после слязох долу.
Отворих вратата. Студеният утринен въздух ме накара да потръпна. Пред мен стоеше възрастен мъж с каскет и двудневна брада, който ме гледаше с усмивка.
— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — каза той. — Вие ли сте оставили онзи дюшек върху кофите за смет?
Зад него забелязах боклукчийската кола, която работеше на място, а оранжевият буркан мигаше отгоре. Най-сетне успях да направя връзката.
— А, да — отговорих. — Нещо притеснява ли ви?
— Ами такива големи неща не взимаме. Не ни е работа това…
— Добре, но аз какво да го правя… Да го нарежа на парченца и всеки ден да си го хапвам по малко ли?
— Не ме интересува. В края на краищата дюшекът си е ваш, нали?
Като се изключи колата, улицата беше тиха и пуста. Денят сякаш се изтягаше като котка, която слиза мързеливо от фотьойла, и старчето се възползва от паузата, за да си запали една цигара на златистата светлина.
— Разбирам, че това ви е неприятно — добави той. — Поставям се на ваше място. Няма нищо по-идиотско от това да се отървеш от някой дюшек… Но след случката с Боби повече не качваме такива неща. На всичкото отгоре беше съвсем същият като този, сив, на райета. И сега ми е пред очите как се опитва да напъха дюшека и как след пет минути онова нещо му откъсна ръката. Ясна ви е картинката, нали…
Хвана ме натясно. Очите ми бяха още залепнали от съня. И кой беше тоя Боби? Тъкмо щях да го попитам, когато шофьорът подаде глава от прозореца и започна да ругае от отсрещната страна на тротоара.
— Какво има бе? Май ти лази някой по нервите, а?
— Това е той, Боби — поясни старецът.
Боби продължи да се вълнува в колата, главата му стърчеше над стъклото и от устата му излизаха облаци пара.
— Да не би тоя да ни досажда със скапания си дюшек? — изрева той.
— Не се ядосвай, Боби — каза старецът.
Стана ми студено. Забелязах, че съм бос. Тук-таме имаше парцали мъгла, увиснали в утринния въздух. Мозъкът ми работеше на бавен ход. Боби се възползва от вцепенението ми, за да отвори вратата и да скочи с ръмжене от камиона. Побиха ме тръпки. Носеше широк пуловер с навити ръкави, а светлината проблясваше по едната му ръка, която завършваше с нещо като големи щипци. Беше евтина протеза от хромиран метал, платена изцяло от социалното осигуряване и излята като броня на автомобил. Стоях така стъписан, а старецът поглеждаше към догарящата цигара.
Боби се насочи към нас, като блещеше очи, а устата му се бе изкривила. За миг ми се стори, че седя пред телевизора, цял погълнат в сцена от онзи филм на ужасите, само дето сега всичко протичаше в три измерения, а на това отгоре Боби изглеждаше напълно чалнат. За щастие се спря пред дюшека. Виждах го съвсем ясно, сякаш нарочно точно над главата му светеше улична лампа. Сълзите на бузите му приличаха на татуирани светкавици. Не — чух добре, но мисля, че започна да говори на дюшека, като скимтеше като заек. Старецът дръпна за последен път от цигарата и я изплю лениво, загледан в пространството.
— Още малко и ще му мине — каза той.
Викът на Боби прониза ушите ми като копие. Видях го да вдига дюшека с единствената си читава ръка, сякаш го бе сграбчил за гърлото, после го погледна в очите, като че ли държеше пред себе си човека, който му бе провалил живота. После изстреля юмрука си в дюшека и щипката премина през него, а парченца памук се посипаха по тротоара. Оранжевият буркан на покрива на камиона ми приличаше на огромен паяк, който тъчете паяжината си около нас.