Старецът стъпка фаса, а в това време Боби изтръгваше протезата от дюшека и ридаеше. Нещастният Боби се олюляваше на краката си, но все пак се държеше. Вече разсъмваше. Той изкрещя отново и този път се прицели малко по-долу, в корема, и металната ръка премина през дюшека като снаряд. Дюшекът се прегъна на две. Без да изчака, Боби издърпа протезата и нанесе удар в главата. Платът сигурно вече бе сдал багажа, защото се цепеше по всички посоки и стенеше като заклана свиня.
Докато Боби се развихряше и разкъсваше дюшека на парченца, старецът гледаше настрани. Тротоарът бе пуст, с един крак стъпил все още в нощта и подал само единия си пръст на светло. Имах чувството, че очакваме нещо да се случи.
— Е, хайде, сега би трябвало вече да може — каза старецът. — Ще ми помогнете ли?
Боби беше напълно изтощен, косата му бе залепнала за челото, сякаш си бе потопил главата в леген с вода. Остави ни кротко да го отведем до колата и да го сложим да седне зад кормилото. Поиска ми цигара, подадох му пакета. Бяха от светлите. Започна да ме закача, като все още гледаше като сомнамбул.
— Ха, ама и това ако не са педерастки цигари!
— Точно така.
Ясно ми беше, че вече дори не си спомня случилото се. За всеки случай хвърлих едно око към дюшека, защото хора като него ви карат да си мислите, че сънувате с отворени очи — животът и без това е достатъчно тежък, какво остава, ако го усложняваме допълнително. Сега вече краката ми бяха напълно вкочанясали. Старецът метна една кофа с боклук отзад на колата, а аз се прибрах да се обуя, без да вдигам много шум. Тя продължаваше да спи. Чух ги как потеглят и пъплят бавно надолу по улицата, като междувременно се питах за какъв дявол си бях обул обувките, когато беше едва седем сутринта, нямах нищо за правене и бях все още уморен.
16
Около петнайсет дни работихме по къщата и Бети от началото до края не престана да ме учудва. Чувствах се щастлив, че вършим това заедно, и най-вече, че бе възприела моето темпо. Оставяше ме на мира, когато не ми се говореше, от време на време прекъсвахме работа, за да обърнем по някоя бира. Хубаво беше, слагаше ми пирони в устата, не правеше щуротии и успяваше да държи четката, без боята да се стича до лакътя й. По хиляди подробности си личеше, че подхожда разумно, и съвсем естествено стигаше до най-точното движение. Има момичета като нея, с тях човек винаги се пита колко ли още заека ще извадят от шапката си. Ето защо да работиш с такова момиче е направо върхът. Особено когато си бил достатъчно хитър да си позволиш чисто нов дюшек, трийсет и пет сантиметра чист латекс и знаеш как да направиш така, че да накараш само с поглед мацето да слезе от стълбата.
Тъй като пазарувахме винаги пеша, а и имахме малко спестени мангизи, започнах да се заглеждам в колите на старо и да чета обявите, а Бети през това време надничаше над рамото ми. Цените на големите автомобили бяха изгодни, защото собствениците им явно изпадаха в паника при мисълта колко ще им струва пълен резервоар — големите коли бяха последните пламъчета на една цяла цивилизация и сега беше моментът да се възползваме от случая. Има ли някакво значение дали ще харчим двайсет и пет или трийсет литра на сто километра, нормално ли е наистина да се задълбочава човек в такива сметки?
И така, намерихме си един мерцедес 280 на петнайсетина години, пребоядисан в лимоненожълто. Не си падах кой знае колко по този цвят, но колата вървеше добре. Вечер, преди да си легна, поглеждах през прозореца и когато някой лунен лъч я докосваше, беше наистина най-разкошната кола на цялата улица. Предният калник беше чукнат, но това е дреболия, ядосвах се само, че липсва онази джаджа, дето украсява фара, но избягвах да го гледам. Отстрани и отзад колата изглеждаше като нова, но в живота всичко е илюзия. Сутрин отивах да проверя дали е на мястото си, после меракът ми мина отведнъж, това стана по-точно в деня, когато се скарахме с Бети на връщане от супермаркета.
Тя току-що невъзмутимо бе минала на червено и за една бройка да ни размажат като хлебарки. По този случай реших да й направя дребна забележка:
— Още мъничко ти трябва, за да се върнем вкъщи пеша с кормилото в ръце, не мислиш ли?
Този ден бяхме станали рано, предстоеше най-трудната работа. В седем сутринта нанесох първия удар по стената, която разделяше спалнята от голямата стая, и вече минавах лесно през отвора. Бети стоеше от другата страна, погледнахме се през дупката, докато прахта бавно се стелеше.