— Видя ли! — казах.
— Да, знаеш ли за какво ми напомня…
— Ами да, за Сталоун в „Роки III“.
— Нещо по-добро. Напомня ми за теб, когато си писал книгата.
От време на време ми излизаше с подобни номера. Вече започвах да й свиквам. Знаех, че е искрена, но в същото време изпитвах нужда да се убода с игла, за да видя дали ще усетя нещо. Не ми ставаше приятно от това. Когато си мислех за тези неща, имах чувството, че се подсещам за заседналия в гърба ми куршум, и болката ме караше да охкам вътрешно, та трябваше да гледам настрани. Но това не беше най-важното. Понякога животът заприличваше на гора от лиани, трябва да пуснеш едната веднага след като си се уловил за другата, ако не искаш да се озовеш на земята с два счупени крака. Всъщност нещата бяха учудващо прости, дори едно четиригодишно дете би го разбрало. В съвместния си живот с нея откривах повече неща, отколкото когато седях пред някой лист с пламнал мозък. Така на работната площадка научавах всичко, което наистина си заслужава човек да знае на този свят.
Побутнах с пръст една малка тухла, която се канеше да падне.
— Не виждам връзката между това да събориш една стена и да напишеш книга — казах.
— Няма значение, не съм изненадана — отговори тя.
Започнах да удрям по стената, без да кажа нищо. Знаех, че се засяга, когато й отговарях по този начин, че й развалям удоволствието, но не можех другояче, имах чувството, че си говоря сам на себе си. Част от сутринта трупахме кашони с боклука от съборената стена на тротоара, но тя нито веднъж не проговори. Не исках да й досаждам, дори казвах от време на време по някоя дума, без да очаквам отговор, например колко невероятно топло е за януари или че като минем пода с прахосмукачка, нищо няма да остане, че трябва да прекъсва понякога, за да си пийне биричка, че, дявол да го вземе, къщата става неузнаваема и Еди положително ще падне от изненада.
Заех се да правя омлет с картофи, за да се опитам да я умилостивя, но нищо не стана; картофите полепнаха по дъното на тигана като вендузи, да ги вземат мътните. Няма нищо по-скапващо от това да се държиш за клон, който накрая ще се счупи.
Трудно беше да продължим бачкането след всичко това, чувствах, че е по-добре малко да променим обстановката. Качихме се в колата и поехме към супермаркета. Трябваше ми още боя, а и знаех, че тя иска да си купи две-три неща, тъй като рядко се случва момиче да не закъса с кремовете или с лосионите и да откаже да отиде на пазар. Ако всичко вървеше добре, щях да разпръсна облаците с някое червило, два-три чифта гащета или някой шоколад с пълнеж.
Преминахме кротко по главната улица с полуотворени прозорци и обедното слънце беше като фъстъчено масло, намазано върху осветен хляб. Гарирах на паркинга, като си подсвирквах. Тя още не беше обелила нито дума, но не се тревожех особено. След трийсет секунди цъфнахме пред щанда с козметиката и номерът успя. Тъй като тя стоеше с ръце в джобовете, обърнала глава в друга посока, аз трябваше да бутам количката. Още най-много двайсет секунди, казах си.
В магазина нямаше много хора. Вървях малко зад нея, като я оставях спокойно да избира, и я гледах как хвърля една след друга разни кутийки в количката. Питах се дали ще успея да си издействам някакво намаление на касата под претекст, че кутиите са ударени тук-там. Но нищо не казвах засега, имах в джоба си още два-три силни коза.
Насочихме се към щанда с парфюмите. Не се спряхме, минахме го метър. Вече нищо не разбирах. Онези от магазина бяха пуснали по уредбата някакъв блус. Може би беше решила да се цупи до вечерта, във всеки случай нещата вървяха натам, трябваше много да внимавам.
Същата история пред щанда с дамско бельо — тя дори не забави крачка. Няма значение, казах си аз и се спрях. Паркирах на втората пътека, избрах набързо два чифта гащета от лъскавите и я догоних малко по-нататък.
— Погледни — казах. — Взех ти трийсет и осми номер. Не са лоши, нали?
Дори не се обърна. Чудесно, грабнах гащетата и ги метнах върху една количка със замразени храни. В най-лошия случай, казвах си, след няколко часа ще се стъмни и нощта ще я освободи от клетвата. Започвах вече да се убеждавам, че трябва да се въоръжа с търпение, забавих крачка и спрях пред кутиите с боя с блажена усмивка на уста. Докато разглеждах етикетите, чух нещо като пърхане от крила на птица, последвано от глух удар. Вдигнах глава. На пътеката бяхме само аз и Бети, тя беше малко по-нататък и разглеждаше някакви книги. Всичко изглеждаше спокойно. Книгите бяха наредени на пет или шест въртящи се поставки в индийска нишка, точно преди готварските печки със запаметяващо устройство и микровълновите шашми, и въпреки че наблизо имаше едно хубаво момиче, птиците не кръжаха над него. И все пак бих се обзаложил, че прелитаха птици… Едва бях навел очи, за да погледна един бидон с акрилна боя, когато пърхането се повтори. Този път птиците бяха две, гонеха се в нещо като въздушен балет или загадъчна любовна игра, чиято сянка можах да уловя с поглед, преди да ги чуя как кацат на тавана.