Обърнах се към Бети. Тъкмо вземаше една дебела книга. Прелисти две-три страници, после я метна яростно над главата си. Книгата не летя дълго, падна почти пред краката ми, преди да се плъзне и да пресече централната пътека. Въпреки всичко реших да не обръщам внимание, наведох бидона и започнах да чета спокойно упътването, докато в това време ято книги летяха на всички страни.
Когато започна да ми писва, се изправих, повдигнах бидона и го сложих в количката. За миг погледите ни се срещнаха. В магазина беше топло, искаше ми се да пийна нещо, и то веднага. Тя разтърси коси, после хвана първата въртяща се поставка за книги и я блъсна с всички сили. Поставката се сгромоляса със страхотен шум. Направи същото и с останалите, после прелетя бегом покрай мен. За секунда останах като закован на мястото си. Когато се почувствах по-добре, обърнах количката и тръгнах с нея в обратната посока.
Дотича някакъв мъж с бяла престилка. Кривеше неистово лице, сякаш го гонеше самият дявол, беше червен като мак, получил кръвоизлив. Сложи ръка на рамото ми.
— Я кажете, какво стана там?
Като начало свалих ръката му от рамото си.
— Нямам представа — казах. — Идете да проверите…
Той явно не можеше да реши дали да ме пусне, или да изтича на местопроизшествието и това явно бе дяволски проблем за него. Беше ококорил очи, хапеше устни, без да може да вземе решение, и нямаше да се изненадам, ако го чуех да стене. В живота се случват такива ужасни неща, че човек има право от време на време да се обърне към небето, за да изкрещи яростта и безсилието си. Стана ми жал за него, защото може би беше роден тук, може би бе израснал в магазина, целият му живот преминаваше в него и той бе единственото нещо, което познаваше на този свят. Ако всичко беше наред, можеше да издържи още двайсет години.
— Слушайте — казах. — Я се отпуснете, не е станало кой знае какво. Видях всичко, няма нищо счупено. Една бабичка събори книгите, но не са пострадали. Само дето толкова се изплашихте…
Онзи ми се усмихна измъчено.
— Така ли? Наистина?
Намигнах му.
— Честна дума. Нищо страшно няма!
После продължих към касите. Платих сметката на едно силно гримирано маце, което си гризеше ноктите. Усмихнах й се, докато чаках рестото. Въобще не реагира. Бях петмилионният тип, който й се усмихваше от началото на седмицата, тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да си прибера мангизите и да се омитам. Въпреки всичко, когато излязох навън, слънцето все така грееше. И слава Богу, защото, ако има нещо, което не мога да понасям на този свят то е в един момент всички да ми обърнат гръб.
Бети ме чакаше. Беше седнала на капака на колата като през петдесетте години. Не си спомнях вече на какво приличаха капаците на автомобилите тогава, но не ме учудва, по това време всички мъже имаха адски тъпи физиономии. Колкото до мен, не съжалявах за нищо, просто не ми се искаше тя да намачка ламарината — тая кола можеше да издържи до 2000-та година, ако човек внимава. Пък и нямах желание да нося от ония панталони с ръб, толкова широки, че вътре могат да се поберат трима души, а от тирантите платът се впива в задника.
— Дълго ли ме чакаш? — попитах.
— Не, топлех си кълките.
— Ще внимаваш да не изподраскаш прекалено боята, като слизаш. Онзи тип от гаража точно я полира…
Каза ми, че иска да кара. Подадох й ключовете и тя се метна зад кормилото, докато аз нареждах нещата в багажника, изпаднал в кротък унес от топлия, приятен въздух, проникнат за миг от свръхестествената неподвижност на нещата и от осезателното им присъствие. Стисках пакет спагети и чувах как те се чупят в ръцете ми като стъкло, но все пак не си правех илюзии, не съм чувал още някой да е бил осенен от божията милост на паркинга на супермаркет, особено пък в компанията на момиче, което барабани нервно по кормилото, и с петдесетина кутии какво ли не, които трябва да бъдат извадени от количката, без да се броят бирите.