Седнах усмихнат до нея. Тя изфорсира леко мотора, преди да потегли. Свалих стъклото от моята страна, запалих цигара, сложих си очилата и се наведох напред, за да включа радиото. Спускахме се по една дълга улица, а слънцето блестеше в предното стъкло. Бети приличаше на позлатена статуя с полупритворени очи и хората се спираха на тротоара, за да ни гледат как преминаваме с 40 километра в час, но те нищо не знаеха, нямаха си хабер, горкичките. Протегнах за малко ръка навън, за да почувствам вятъра — въздухът беше почти топъл и музиката от радиото се ядваше. Мигове като тези са такава рядкост, че видях в това някакво знамение, втълпих си, че моментът е настъпил, че ще се сдобрим в тази кола и накрая отново ще се шегуваме, защото в началото наистина ми се бе сторило, че някакви птици прелитат зад гърба ми, без майтап. Хванах един кичур от косите й и започнах да си играя с него.
— Направо ще е смешно, ако продължиш да се цупиш цял ден.
Бях виждал вече същата сцена в „Завоевателите“. Момичето на кормилото беше лишено от душа, оставаше безчувствено към подадената ми ръка и нито един мускул не трепваше по лицето му. Много ми се искаше някой божи ден едно от тези същества да ми обясни защо се държи така и как успява да навакса пропуснатото време. Прекалено лесно е да живееш, като тъпчеш на едно място.
— Какво ще кажеш? — настоях. — Не мислиш ли, че е така?
Отговор не последва. Значи се бях излъгал, бях се оставил един слънчев лъч и лекият полъх на вятъра да ме заблудят като някой новак, последните ми думи сякаш още се изтърколваха от устата ми като остарели втвърдени бонбони. Трябва да беше около четири часът, пред нас нямаше коли. Сега се чувствах вече леко изнервен, напълно разбираемо беше. След изпълнението в супермаркета толкова непосилна задача ли беше да приеме предложението ми за примирие? В края на улицата имаше кръстовище със светофар, който светеше зелено. Сигналът беше зелен вече от доста време, стори ми се цяла вечност. Когато преминахме, вече беше яркочервен.
И така тя мина на червено, без да й мигне окото. Точно тогава й казах, че още малко й трябва, за да се върнем вкъщи пеша — дотам бяхме стигнали. Този път бях твърдо решен да й дам отпор. Вместо да избухне, тя слезе от колата и докато държеше вратата отворена, ме изгледа така, сякаш аз бях направил всичките тези щуротии.
— Няма да се кача повече в тази кола — заяви тя.
— Я не се занасяй!
Седнах зад волана, докато тя се оттегляше по тротоара, включих на скорост и потеглих. Стигнах до края на улицата.
В един момент реших, че не бързам чак толкова. Завих и спрях пред автосервиза. Онзи тип седеше зад бюрото с кръстосани крака и четеше вестник — познах го, беше шефът, точно той ми беше продал мерцедеса. Навън времето беше приятно, миришеше на пролет. Върху бюрото имаше отворена кутия с дъвки.
— Добър ден — казах. — Ако можете да отделите малко време, да вземем да погледнем маслото, а?
Тъкмо се опитвах да прочета наопаки заглавията с едър шрифт, когато вестникът изведнъж се смачка и на негово място се появи голяма глава, главата му наистина беше много по-голяма от нормалното, един път и половина, ако можете да си го представите.
— Но, по дяволите… ЗАЩО?! изрева той.
— Ами нали не трябва да остава без масло…
— Вече пети път идвате от няколко дни и всеки път проверяваме това идиотско ниво, а то си е все същото, чувате ли ме, не си измислям, нито капчица не е изтекла… И какво, всеки ден ли ще идвате така да ми лазите по нервите, като ви казвам, че тази кола не харчи нито капчица масло?
— Добре, за последен път, но искам да съм сигурен — казах.
— Не, защото разберете ме добре, с парите, които взех за тази кола, не мога да си позволя да почивам на лаврите си, принуден съм да се занимавам с много по-сериозни неща, загрявате, нали?
Реших да му подхвърля един кокал.
— Ще дойда да сменя маслото на две хиляди и петстотин.
Глупакът въздъхна, но не бях виновен, че светът е така устроен — няколко дни може и капка да не изтече, а после една сутрин го виждаш как направо се е изляло всичкото на тротоара. Той повика един тарикат, който минаваше с лейка в ръка.
— Ей, ти… Зарежи лейката и върви да провериш нивото на маслото в мерцедеса.
— Дадено.
— Не се безпокой, нивото е нормално, но клиентът иска да бъде спокоен. Значи ще провериш внимателно пръчицата, ще я погледнеш на светло, ще я попиеш, пак ще провериш и ще му покажеш, че нивото наистина е между двете чертички. И преди да я върнеш на мястото й, трябва да си сигурен, че сте единодушни.