— По дяволите! Не може да бъде! — изръмжах аз.
От друга страна, това поуталожи беса й. Щях да мога почти спокойно да й бинтовам ръката, ако не беше съборила в последен порив шишето с йод. Не успях да дръпна крака си. Предишния ден бях лъснал с бяла боя обувките си, а сега едната стана направо яркочервена, докато другата изглеждаше ослепително бяла — ефектът беше поразителен. Кръвта още течеше от ръката й, но носът й беше по-добре. Стенеше тихичко. Нямах желание да я утешавам, по-скоро трябваше да се въздържам, за да не я разтърся цялата и да я насиля да ми се извини заради това, което бе направила с ръката си. Готов бях да я оставя да плаче дни наред, ако нещата бяха спрели дотук.
Навих още малко бинт около ръката й и преди да я оставя, й подадох носна кърпа, без да кажа нищо. После отидох да събера парчетата стъкло в кухнята. За да бъда точен, запалих една цигара и останах така прав, докато ги гледах как блестят на плочките като летящи рибки. Лек ветрец полъхваше от счупеното стъкло, стана ми хладно и потреперих. Точно се питах как да почистя всичко това, дали си струваше да извадя прахосмукачката или по-добре да опитам с метла и лопата, когато чух как вратата долу хлопна. Оставих всичко и само миг след това улицата видя как от къщата излетява един тип с пяна на уста и с една червена обувка.
Тя имаше най-малко петдесет метра преднина, но аз нададох неистов крясък, който ме изстреля като реактивен самолет, и започнах да скъсявам разстоянието. Виждах как задникът й танцува в дънките, а косите й се развяват по хоризонтала.
Пресякохме квартала като две падащи звезди. Печелех сантиметър по сантиметър, но тя беше в страшна форма и при други обстоятелства щях да й сваля шапка. Пухтяхме като локомотиви, а улиците бяха пусти, само лека мъглица, ухаеща на диви треви, се стелеше тук-там, но не бях излязъл, за да се възхищавам на гледката, втурнал се бях в адско преследване с ярост в сърцето и с безумното стакато на галопиращите стъпки като звуков фон. Няколко пъти извиках след нея, но сега предпочитах да не прахосвам малкото въздух, който ми оставаше, по улицата се шляеха няколко безделници, които се обърнаха след нас, а две момичета на отсрещния тротоар взеха да крещят разни тъпотии, за да окуражават Бети. Вече завивахме зад ъгъла, но още ги чувах, направо оплаквах първия беззащитен минувач, който щеше да се изпречи на пътя ни.
Когато бях вече само на три-четири метра зад нея, почувствах как лекият полъх на победата пее в ушите ми, дръж се, още малко, казвах си аз, ето го финала, старче. В този момент изпитах такава наслада, че сигурно съм отделил вълна биотокове около себе си, и тя прекрасно го усети, дори не й беше необходимо да се обръща, не знам как го направи, но една боклукчийска кофа ми се препречи в краката, стъпих отгоре й и се проснах от другата страна след изпълнението на този сложен акробатичен номер.
Изправих се веднага щом дойдох на себе си. Беше ме изпреварила най-малко с трийсет метра. Нещо ме изгаряше отвътре, когато дишах, но все пак продължих гоненицата. Нали за това бях там, трябваше да догоня някак това момиче и само ако знаеше колко бях настървен, щеше да изкрещи „Не играя!“, нито за миг не би си въобразила, че ще може да ме спре с някаква си нищо и никаква кофа за боклук, щеше да погледне реално на нещата.
Коляното ме болеше, бях го ударил при падането, но тя бе намалила темпото и не се оставях да увеличи дистанцията. И така, като на шега бяхме изминали доста път, намирахме се при някакви складове, а по средата минаваше железопътна линия. Но не беше като онези потънали в мръсотия места, нападнати от ръжда и от бурени, облени от свръхестествената светлина на лунен лъч. Не препускахме сред дивата красота на изоставени терени, точно обратното. Всички сгради изглеждаха нови, наоколо беше асфалтирано. Не ми беше ясно кой плаща сметките за електричеството, но беше светло като посред бял ден.
Бети зави зад ъгъла на един хангар, боядисан в синьо и розово, доста разнежващо розово впрочем. Тя наистина вече не тичаше сериозно. Коляното ми се беше подуло като тиква, влачех си крака, стиснал зъби, за да не изохкам, въздух не ми беше останал, а мозъкът ми щеше да се пръсне от прекалено много кислород. Единственото, което ме успокояваше, беше, че тя вече береше душа на няколко крачки пред мен, а на този хангар краят му не се виждаше, от време на време тя се облягаше на него или се отблъскваше с ръка. Сега вече започна да ми става студено. Целият бях вир-вода и изведнъж усетих как зимната нощ ме стяга в прегръдка, погледнах надолу към нещастното си пуловерче, без да се опитам да се поразкърша.