Когато вдигнах глава, видях, че се е спряла. Не се възползвах от неочакваната възможност, за да се хвърля върху нея, вървях си нормално, бих казал дори кротко, предпочитах да стигна до нея, когато щеше вече да е спряла да повръща. Няма нищо по-ужасно от това да повръщаш, когато не ти достига въздух и не можеш да спреш да се давиш.
Колкото до мен, добрите ми стари дънки се бяха издули като сарфалади около коляното. Започвахме да го закъсваме яко, сякаш бяхме попаднали в музея на ужасите, приличахме на двама куцащи перковци, които току-що са ги изритали от последния отворен бар. Светлината наоколо беше такава, сякаш снимаха игрален или документален филм за живота на някоя любовна двойка. Изчаках да свърши и последният хрип, преди да се реша да вметна нещо.
— Направо изпукахме от студ! — казах.
Косите й бяха паднали пред очите, въобще не я виждах. А и не го казах на майтап, едва успявах да си наложа да не ми тракат зъбите от студ, бях като човек, който потъва в леда, отправяйки последен поглед към залязващото слънце.
Преди да посинея съвсем, я хванах за ръката, но тя веднага ме отблъсна. Само че цялата тази история беше започнала рано сутринта и вече беше почти полунощ, а на всичкото отгоре беше зима и имах чувството, че целият този ден ми беше струвал прекалено много. Не исках да платя нито сантим повече, нямаше вече опасност, та затова не ми беше необходимо да се замисля, преди да я сграбча за яката на якето. Притиснах я до стената на хангара, като смръкнах една капка, която се стичаше от носа ми. Направо ме разболяваше тази скапана нощ.
— Да имаш стил в живота, значи да умееш да спреш навреме! — изрекох аз.
Тази нощ наистина ме правеше съвсем мрачен. Вместо да чуе какво й казвам, тя се опитваше да се освободи, но аз все така я притисках до вълнистата ламарина и вече не си знаех силата. Даже и да исках, не бих могъл да я пусна. Нещичко в нея разбра това. Започна да крещи и да рита ламарината. Хангарът издрънча като камбана на вратите на ада.
В такова състояние беше в момента, че това направо ме довърши, устата й се беше изкривила в някаква ужасна гримаса и ме гледаше така, сякаш й бях напълно непознат. Не можех да издържа дълго, не можех да понеса нито яростта й, нито виковете, нито начина, по който се опитваше да ми скрои тоя мръсен номер с изпадналото в нервна криза момиче, цялото настръхнало и готово да дращи. Зашлевих й един шамар, за да я върна на земята, не ми беше хич приятно, но въпреки това я плеснах с опакото на ръката, сякаш трябваше да прогоня някакъв демон в пристъп на мистичен бяс.
В този миг до мен се появи изневиделица кола с ченгета, кацна като летяща чиния. Пуснах Бети, тя приклекна и се свлече на петите си, докато в това време вратите на колата се отваряха. От колата просветваха сини мълнии, беше като детска играчка. Видях как някакво младо ченге се изтърколи презглава и стъпи здраво на двата си крака, насочвайки към мен пистолета си. Друг, по-възрастен, излезе нормално от другата врата. В ръката си държеше дълга палка.
— Какво става тук? — попита той.
Адски трудно ми беше да си преглътна слюнката.
— Стана й лошо — казах. — Не че я биех, страх ме беше да не изпадне в нервна криза… Знам, че трудно ще ми повярвате, но…
Старото ченге постави усмихнато палката на рамото ми.
— Защо ще е трудно за вярване?…
Подсмръкнах, после се обърнах към Бети.
— Май вече е по-добре — въздъхнах аз. — Можем да си ходим…
Той докосна с палката другото ми рамо. Започвах вече да се вкочанясвам от студ.
— Много странно място за нервна криза, не мислите ли?
— Зная. Това е, защото тичахме…
— Да, но нали сте още млади. Тичането е полезно за сърцето.
Нещастната ми ключица потреперваше под тежестта на палката му. Знаех какво ще стане, но не исках да го приема, намирах се в положението на човек, който гледа как налягането в парния му котел опасно се покачва и се надява, че крановете сами ще се затворят. Бях направо парализиран, премръзнал и ми се повдигаше от цялата тази история. Ченгето се надвеси над Бети, без да престава да ме държи под око, имах чувството, че съм заварен за края на палката му, тя се беше плъзнала от рамото ми и притискаше корема ми.
— А нашата госпожичка как се чувства? — попита.