Тя ускори темпото.
— Добре де, добре… Но защо все пак не ми кажеш какво има? Какво те прихваща най-сетне?
По-скоро бих се съгласил да ми счупят краката, отколкото да позволя да изкопчат и една дума от мен. Повторих й същата история.
— Слушай — въздъхнах, — ние с теб живеем заедно, нали, и се опитваме всичко да споделяме. Би трябвало да ти е достатъчно, когато ти казвам, че искам да ти покажа нещо, би трябвало да си превключила вече на по-висока скорост.
— Добре, добре, стига вече, ще побързам…
— Ще те чакам в колата.
Грабнах якето и слязох долу. Лек ветрец, хубаво синьо небе, ярко слънце, всичко вървеше според плановете ми с точността на атомен часовник. Бях предвидил, че ще се помотае малко, и го бях включил в сметките, всичко беше изчислено до милиметър. Мъжът ми беше дал честна дума, че ще издържи най-малко два часа след изваждането от хладилника. Погледнах към часовника. Разполагахме с аванс от три четвърти час. Натиснах клаксона с юмрук.
Точно в десет я видях как припка по тротоара и веднага потеглихме. Разигравах играта безпогрешно като истински тузар. Предишната вечер бях дал да ми измият колата, после бях минал възглавниците с прахосмукачката и бях изхвърлил пепелниците. Исках да организирам този ден безупречно, като сведа случайностите до абсолютния минимум. Ако бях пожелал да мръкне точно в този момент или небето да стане на райета, нямаше да имам никакъв проблем — каквото си помислех, ставаше като по поръчка.
Сложих си очилата, за да не види блесналите ми очи, и излязохме от града. Местността беше безводна и пуста, но това ми харесваше, цветът на земята беше хубав, напомняше ми донякъде мястото, където се бяхме запознали, епизода с бунгалата. Имах чувството, че оттогава са минали хиляда години.
Усещах, че е много неспокойна; непрекъснато шаваше. Ха-ха, нещастното ми маце. Запали цигара, на лицето й играеше нещо като полуусмивка, но си оставаше все тъй нервна.
— Бая далечко трябва да е, мама му стара… Но каква е тая история?
— Търпение — казах. — Остави всичко на мен…
Трябваше й известно време, за да миряса, но в края на краищата еднообразието на пейзажа я поотпусна, седеше вече спокойно с глава на облегалката и гледаше настрани. Усилих звука на радиото, нямаше никой по шосето и можех да карам с 90–100 километра.
Накрая започнахме да изкачваме някакво баирче с дървета, а дърветата рядко се срещаха в този край и човек можеше да си зададе въпроса какво ли правеха всички те точно тук. Но аз ни най-малко не възнамерявах да си блъскам главата над тази загадка, виждах само, че местенцето е прекрасно, не ме вълнуваше особено мисълта, че то сякаш се бе пръкнало от небитието. Шосето се виеше змиеобразно. Завих по тесен черен път вдясно. Бети се изправи на седалката и ококори очи.
— Ама наистина, какво си намислил? — прошепна тя.
Усмихнах се. Таратайката се друса още сто метра, после спряхме под едно дърво.
Светлината беше съвършена. Изчаках тишината отново да се възцари наоколо.
— Добре, хайде сега слизай — казах.
— Тук ли ще ме удушиш и изнасилиш?
— Ами да, много е възможно.
Тя отвори вратата.
— Ако нямаш нищо против, бих предпочела да започнеш с изнасилването.
— Трябва да помисля малко.
Намирахме се в подножието на стръмен и оголен баир, палитрата на цветовете на почвата преминаваше от бледожълто до тъмночервено — ефектът беше неотразим, последния път направо седнах на земята, за да му се насладя по-пълно. Бети изсвири с уста до мен.
— Хей… видя ли колко е красиво?…
Опивах се от победата си. Облегнах се на единия калник на мерцедеса и сбърчих нос.
— Ела тук — казах.
Обгърнах шията й с ръка.
— Я кажи, виждаш ли онова старо дърво най-горе, там, вляво, със счупения клон?
— Да.
— А онази голяма скала вдясно, дето прилича на полегнал човек?
Почувствах как става все по-възбудена, сякаш бях запалил малък фитил в мозъка й.
— Ами да, разбира се, че я виждам. Разбира се!
— А къщурката в средата виждаш ли я? Не е лоша, нали?
Карах я да подскача като шепа пуканки, бях й подпалил чергата. Заби ноктите си в ръката ми, като поклати глава.
— Не мога да разбера накъде биеш…
— Обожавам това местенце — казах. — А ти?
Тя прекара ръка по косата си и гривните й издрънчаха като водопад от монети. Видях как косите й се разпиляха отново върху яката от златиста агнешка кожа. Тя се усмихна.