Погледнах през рамото й. Дишаше учестено.
— Не зная — казах.
— Какво значи това „не зная“? Какво ме баламосваш?
— Мамка му стара, значи, че не зная!
За да сложа точка на този разговор, отбих се две-три крачки встрани от шосето и започнах да пикая. Обърнах й гръб. Мислех, че съм й затворил човката. Изпуснах малко облаче синкав дим в мрака, като си казах, че съжителството с жена си има и своите неудобства, но че в крайна сметка везните винаги се накланят в нейна полза. Можеше да приказва каквото й хрумне, това не ми пречеше особено. Намирах, че цената не е прекалено висока след всичко, което ми даваше. Усещах я как кипи зад мен, не си спомнях вече от колко време не е имало някой до мен, може би цяла вечност.
Закопчах се с подобрено самочувствие. Ето какво значи да си позволиш толкова жизнено момиче, рекох си, не можеш да избегнеш тези малки избухвания, не можеш да избягаш от това. Алкохолът затопляше вените ми, завъртях се на един крак и се обърнах към нея:
— Не ми се говори повече за това. Не съм във форма, бъди мила…
Тя погледна към черното небе и въздъхна:
— Но, дявол да го вземе, не мислиш ли за целия този живот, който се изнизва през пръстите ни? Това не те ли изкарва от релси понякога?
— Слушай… Откакто съм с теб, нямам чувството, че животът се изнизва през пръстите ми. Струва ми се дори, че съм получил повече, отколкото ми се полага…
— О, по дяволите! Не говоря за това! Искам да се опитаме да се измъкнем двамата заедно. Шансът ни е определил среща някъде, просто не трябва да го изпускаме.
— Груба грешка.
— За Бога, човек би казал, че си намерил рая в тази пустош. Да не си откачен?
Реших да не отговарям. Тръгнах към нея, но за нещастие кракът ми се закачи в някакъв корен и се проснах в цял ръст на твърдата земя, нараних си бузата.
Очевидно тази подробност не я смути. Продължи да ми разправя щуротии за бясната жажда за живот, модел 1980-а, докато аз се търкалях в прахта.
— Погледни Соня, виж как е успяла да изплува. Сега ще може истински да се наслаждава на живота. Представяш ли си какво ни очаква, ако се опитаме да пробием двамата?
— Бети, за Бога!…
— Не разбирам как не се задушаваш тук. Нищо не може да се очаква от подобна дупка!
— По дяволите, ела тук! Да беше ми помогнала!
Ясно ми беше, че не ме слуша. Не помръдна. Беше задълбала в тази история, дишаше тежко, а очите й блестяха.
— Не си ли представяш как някоя прекрасна сутрин заминаваш за островите… Как не след дълго кацаш в Рая?…
— Да вървим да си лягаме — казах.
Тя ме изгледа втренчено.
— Трябва само да се поразмърдаме. Ако го желаем, ще успеем.
— Но на какво точно се надяваш? Какво си въобразяваш?
— Господи, представяш ли си поне малко живота на островите?
Това видение съвсем бе възпламенило съзнанието й. Изсмя се нервно, после тръгна, без да ме изчака, жонглирайки с последните си видения. Успях да се изправя на колене.
— ПО ДЯВОЛИТЕ! — изругах. — СТИГА СИ МИ ЛАЗИЛА ПО НЕРВИТЕ С ТВОИТЕ ОСТРОВИ!
3
През следващите дни не заговорихме за това. Имахме много бачкане, толкова не ми се беше струпвало наведнъж. Скапаният циклон не ни отмина и беше пълно с изтръгнати храсталаци, изпотрошени стъкла и какви ли не разпилени по алеите мръсотии. Виждайки колко големи са поразиите от бедствието, ние с Жорж се почесвахме по главите и се мръщехме. А Бети по-скоро вземаше всичко на шега.
И така, по цели дни тичах от бунгало на бунгало с чантата с инструментите и с молив зад ухото. Бети правеше курсове до града, за да ми носи пирони, маджун, дъски и крем против изгаряне, защото повечето време бях навън, на върха на някоя стълба или покрив. От сутрин до вечер небето си оставаше прозрачно синьо, веднъж завинаги изчистено, и часове наред прекарвах на слънце, с пирони между устните, като ремонтирах разнебитените бунгала.
Жорж не го биваше никак за тази работа, ставаше дори опасно да се работи с него — или чукът му изхвръкваше от ръцете, или можеше да ви отреже някой пръст, докато натискате гредата. Държах го една сутрин при мен, след което му наредих да се погрижи за алеите и повече да не приближава до стълбата ми, ако не иска да го цапардосам по главата със сандъчето.
Малко по малко бунгалата наоколо придобиха отново човешки вид, но всяка вечер бях гроги. Най-много ядове имах с телевизионните антени, трудно ми беше да ги закача съвсем сам, но не исках Бети да се катери по покривите, за да не й се случи нещо. От време на време я виждах как се появява на върха на стълбата с бутилка изстудена бира. Бях напълно замаян от горещината, виждах светкавици в косите й и се навеждах, за да й пусна един език и да грабна бирата. Това ми помагаше да издържа до вечерта. После събирах инструментите и отивах да хапна, довличах се под галещите лъчи на залязващото слънце до бунгалото и я намирах там, излегната с ветрилото ми на верандата. Когато идвах, тя ми задаваше винаги един и същ въпрос: