Докато Бети отиде да се осведоми на информацията, аз се приближих до автомата за безалкохолни напитки и си сипах една ледена кола. Нищо не разбирах. Не ми беше ясно дали бяха бананите или някакъв знак от отвъдното.
Изкачихме се до стаята. Не беше особено светло вътре. Арчи спеше. Боб и Ани бяха седнали от двете страни на леглото. Бебето също спеше. Сложих слончето в единия ъгъл и Боб стана, за да ми обясни, че Арчи току-що е заспал и че доста си е изпатил, бедният.
— Можеше да бъде и по-зле — добави той.
Помълчахме известно време, като гледахме как Арчи помръдва леко в съня си, косите му бяха полепнали за слепоочията. Мъчно ми беше за него, но вън от това изпитвах неопределено тягостно чувство, което нямаше нищо общо с детето. Въпреки всичките ми усилия не успявах да избия от главата си мисълта, че бях получил послание, което не ми се удаваше да дешифрирам. Това ме притесняваше. Винаги е неприятно да се чувстваш зле без причина. Хапех си устните от вътрешната страна.
Като видях, че нещата не се оправят, направих знак на Бети и попитах Боб дали можем да им бъдем полезни с нещо. В никакъв случай да не се притеснява и да ми каже, но не, нямало нужда, той ми благодари и аз отстъпих назад към вратата, сякаш от тавана започваха да падат змии. Прекосих коридора, без да се туткам, Бети едва успяваше да ме следва.
— Хей, какво те прихваща? Не бързай толкова!
Пресякохме фоайето напреки. За малко щях да съборя един старец, който се появи отдясно, превит в инвалидния стол на колелца. Той направи остър завой, но дори не чух какво ми каза и в следващия миг прекрачих вратата.
Навън свежият нощен въздух ми помогна да се поотпусна малко, наистина се почувствах веднага по-добре. Всичко това ми приличаше на посещение в къща, населена с духове. Бети сложи ръце на кръста си и ме погледна изпод око, като се усмихваше неспокойно.
— Но какво има? — попита тя. — Какво ти направи тая дяволска болница?
— Сигурно защото стомахът ми е празен. Усетих някаква слабост…
— Преди малко каза, че било от бананите.
— И аз не зная вече. Мисля, че ми се иска да хапна нещо.
Слязохме по стъпалата и щом стигнах долу, се обърнах. Бети не ме изчака. Огледах внимателно сградата, но всичко изглеждаше нормално, просто не можех да разбера какво толкова плашещо имаше в нея. Беше по-скоро чиста и добре осветена, с палми наоколо и с подкастрен наскоро жив плет. Наистина не ми беше ясно какво ме беше прихванало. Може би все пак се бях нагълтал с отровни банани, с някакви омагьосани банани, от които страхът полепва по корема просто така, без никаква особена причина. Прибавете към това попареното с вряло мляко момченце, което върти неспокойно глава в една малко мрачна стая, и ще получите отговор на всички тези въпроси. Не е кой знае колко сложно.
И все пак ще излъжа, ако не призная, че въпреки всичко в мен бе останало някакво леко чувство на безпокойство. Но то беше на границата на възприятието и нямаше да седна да си блъскам главата заради такава дреболия.
Знаех едно заведение в северната част на града, където стековете с пържени картофи бяха прилични и светлината беше предостатъчна. Собственикът ни познаваше, бях му продал едно пиано за жена му. Той извади три чаши, докато се намествахме на бара.
— Е, как е пианото? — попитах аз.
— Добре е, само че от тези гами направо ще ме хване неврастения — каза той.
Имаше малко клиенти в залата, няколко самотни мъже, няколко двойки и момчета на по двайсет-двайсет и пет години, подстригани „канадска ливада“ и без нито една бръчка по челото. Бети беше в хубаво настроение.
Стековете бяха в състояние да съблазнят и най-заклетия вегетарианец, а пържените ми картофи направо плуваха в кетчуп, така че дребният инцидент от болницата напълно се изпари от главата ми. Беше ми вече леко на сърцето. Съвсем малко ми трябваше и щях да приема, че светът е прекрасен. Бети ме гледаше усмихната и аз се шегувах при най-малкия повод. После си поръчахме „Огромни Суперстромболи със Специална гарнитура“. Само сметаната сигурно тежеше половин кило.
Изгълтах една след друга две чаши вода след десерта и после се втурнах към тоалетната, както и можеше да се предположи. На стената бяха монтирани писоари в индийско розово. Избрах този в средата. Всеки път, когато заставах пред тези изобретения, си спомнях за онази блондинка, висока метър и деветдесет, която ми бе писано да изненадам един ден, както беше яхнала едно от тях с лице към мен и ми се беше усмихнала, казвайки: не се безпокойте, само след секунда ще ви го освободя вашето писоарче. Никога няма да забравя това момиче, по онова време много се говореше за еманципацията на жената, направо ни бяха проглушили ушите с тези приказки, но най-силно впечатление ми беше направило точно това маце. Не можеше да не се признае, че нещо все пак се беше променило.