— Ще се върна след час или най-много след два… Ще побързам.
Тя протегна ръцете си назад, за да ме улови. Засмя се.
— Хубаво е, че си дойде — прошепна. — Ще ти покажа нещо. Толкова бързаше тази сутрин…
— Слушай ме добре, не ти давам повече от трийсет секунди.
Тя се обърна кръгом и се върна с една стъклена тръбичка в ръка. Беше си придала безгрижен вид.
— Неприятно ми беше, като си помисля, че няма да мога цял ден да го споделя с теб… Но сега всичко ще бъде по-лесно.
Тя вдигна тръбичката пред носа ми, сякаш в нея имаше лекарство против смъртта. Помислих си, че е една от онези идиотщини, които намираме понякога в кутиите с прах за пране, само че тя се усмихваше. Като се изключат очите, цялото й лице бе усмихнато.
— Остави ме да позная — казах. — Вътре има прах от Атлантида.
— Не. С това проверявам дали съм бременна.
Кръвното ми налягане внезапно падна неудържимо.
— И какво показва? — попитах на един дъх.
— Показва, че съм.
— Ами тогава тая скапана спирала?
— Да, но казват, че понякога се случва и така.
Не знам колко минути пристъпвах от крак на крак пред нея, това продължи поне докато мозъкът ми проработи отново. Намирах, че в стаята няма достатъчно въздух, започнах да дишам учестено. Очите й ме фиксираха неотлъчно и това малко ми помогна. Постепенно челюстите ми се отпуснаха. И понеже тя започваше да се усмихва, усмихнах се и аз, но без да зная защо, тъй като първото ми впечатление беше, че ни е сполетяла Върховната Тъпотия. Но може би тя беше права, може би това беше единственото нещо, което трябваше да направим, за да прогоним старите страхове. И тъй, посмяхме се едно хубаво, едва не ми призля. Но когато се смеех с нея, можеха да ме накарат да изгълтам цял леген отрова. Сложих ръцете си на раменете й, а пръстите ми мачкаха кожата й.
— Слушай — казах. — Остави ме да свърша с тази среща, после веднага се връщам и ще се погрижа за теб, навита ли си?
— Да, така или иначе, чака ме цял куп пране. Няма опасност да скучая.
Метнах се на колата и излязох от града. По тротоарите преброих двайсет и пет жени с детски колички. Гърлото ми беше пресъхнало и не схващах твърде ясно какво точно се беше случило, никога не бях си представял сериозно подобно нещо. Образите прелитаха в съзнанието ми като ракети.
За да се успокоя, съсредоточих се в шофирането на мерцедеса. Шосето беше красиво. Прелетях със 160 километра в час пред една полицейска кола, без въобще да осъзная какво правя. Малко по-далеч ченгето ме принуди да спра. Беше пак Ришар. Имаше хубави зъби, здрави и равни. Извади от джоба си тефтерче и химикалка.
— Вече всеки път, когато видя тази бричка си знам, че ще ми се отвори работа — изскърца той.
Ни най-малко не разбирах какво иска от мен, не ми беше ясно и какво правех на това шосе. Усмихнах му се, докато продължавах да се чудя. Може би той просто си стоеше така на слънцето от зазоряване?
— Ако добре разбирам — добави той, — вие сте решили, че щом сте си сменили гумата, можете да карате вече като хала…
Забих палеца и показалеца си в ъгълчетата на очите. Поклатих леко глава.
— Мама му стара, съвсем се бях отнесъл… — въздъхнах.
— Бъдете спокоен. Ако открия два или три грама алкохол в кръвта ви, бързо ще ви сваля на земята.
— Ако беше само това — казах. — Току-що научих, че съм станал баща!
Той сякаш се поколеба за миг, после затвори тефтерчето с химикалката по средата и го пъхна отново в джоба на ризата си. Наведе се към мен.
— Нямате ли случайно една цигара? — попита.
Дадох му и той остана спокойно облегнат на вратата, докато пушеше и ми говореше за синчето си на осем месеца, което щъкало из салона на четири крака, за различните марки мляко на прах, за безбройните радости на бащинството и за какво ли не още. Щях да задремя, докато ми изнасяше лекция за бибероните. Когато след известно време ми смигна, казвайки, че щял да си затвори очите и че съм можел да тръгна, не чаках да ме молят и потеглих веднага.
Докато изминавах последните километри, опитах се да се поставя на мястото на някоя жена и се запитах дали щеше да ми се иска да имам дете, дали щях да изпитвам непреодолимо желание да стана майка. Но не успях да се вживея напълно в тази роля. Къщата беше доста представителна. Спрях пред входа и слязох с малкото си черно куфарче в ръка. Вътре нямаше нищо, но бях забелязал, че действа успокоително на хората, вече бях изпуснал няколко продажби само защото бях пристигнал с ръце в джобовете. На площадката се появи една лелка. Махнах й с ръка за поздрав.