— Ами предпочитам да не мисля много-много за това — заяви. — Но първото ми впечатление е, че не е чак толкова лошо…
Това ми беше достатъчно. Нещата бяха ясни. Насочих се към корема й с усещането, че съзнанието ми е вече замъглено. Докато се любехме, представях си спиралата й като някаква шибана от вятъра разнебитена врата.
На другия ден тя отиде на изследвания. А на следващия ден за пръв път през живота си спрях пред един специализиран магазин и разгледах подробно всичките джаджи на витрината. Беше доста страшничко, но си знаех, че рано или късно щях да мина оттук. За да посвикна, влязох в магазина и купих две лигавничета, марка „Бейбигро“. Едно червено и едно черно. Продавачката гарантираше, че ще бъда много доволен, въобще не се променяли от прането.
През остатъка от деня наблюдавах Бети. Сякаш не докосваше земята с крака. Напорках се дискретно, докато тя приготвяше ябълков пай. Свалих боклука в обстановка, която напомняше гръцките трагедии.
Когато излязох навън, небето беше ослепително червено и последните лъчи разпръскваха светлина от златист прах. Забелязах, че в долната си част ръцете ми бяха два пъти по-загорели, а косъмчетата почти руси. По това време хората вечеряха, нямаше никой на улицата, нямаше кой да види всичко това. Е, с изключение на мен, разбира се. Клекнах пред витрината на магазина и изпуших една сладка и приятна цигара. В далечината се чуваха приглушени шумове, но улицата беше тиха. Лекичко тръснах пепелта между краката си. Животът съвсем не беше прост, напротив, беше ужасяващо сложен. И понякога уморителен. Започнах да си кривя лицето от светлината като някой, на когото са му го вкарали двайсет сантиметра навътре. Гледах слънцето, докато очите ми се насълзиха, после мина една кола и се изправих. Така или иначе, повече нямаше нищо за гледане. Нищо освен един тип, който се прибираше, след като е изхвърлил нещастните си пликове боклук по залез-слънце.
След два-три дни вече бях свикнал с тази мисъл. Мозъкът ми бе възобновил предишната си трескава дейност. Според мен в къщата цареше странно спокойствие, напълно необичайна атмосфера. Не беше никак лошо. Имах чувството, че Бети малко се задъхва, като че ли е тичала на дълго разстояние, й не ми беше трудно да забележа, че непрекъснатото напрежение, с което живееше, в известен смисъл я размекваше.
Най-пресният пример беше отпреди няколко часа. Занимавах се с една от тези досадници, каквито всеки търговец на пиана неминуемо среща един-два пъти в живота си. Беше мома на неопределена възраст, с отвратителен дъх в устата и сигурно тежеше около деветдесет килограма. Сновеше от едно пиано до друго, осведомяваше се по три пъти за цената, гледаше настрани, докато й отговарях, вдигаше капаците, натискаше педалите и след половин час не бяхме още доникъде, магазинът смърдеше на пот и вече си представях как я душа. Тъй като говорех малко високо, Бети дойде да види какво става.
— Едно нещо не разбирам — каза момата, — каква е разликата между това тук и онова…
— Едното е с кръгли крака, а на другото са квадратни — въздъхнах аз. — Дявол да го вземе, скоро трябва да затварям.
— Всъщност колебая се между пиано и саксофон — добави тя.
— Ако изчакате още няколко дни, ще получим пищялки — изръмжах аз.
Но тя не ме чуваше, беше пъхнала глава в едно пиано, за да види какво има в търбуха му. Направих знак с ръка на Бети, че вече ми е писнало.
— Кажи и, че затваряме — прошепнах.
Качих се в апартамента, без да се обръщам. Изпих една голяма чаша студена вода. Внезапно започнах да изпитвам угризения. Имах всички основания да предполагам, че най-късно след пет минути Бети ще изхвърли онази вещица през витрината. За малко да сляза долу, но си промених решението. Нищо не се чуваше, никакъв шум от счупени стъкла, никакви викове даже. Бях направо сащисан. Но най-невероятното беше, че след три четвърти час Бети се качи широко усмихната и със спокойно изражение на лицето.
— Намирам, че много неприятно се държа с това момиче — каза. — Би трябвало да приемаш нещата по-спокойно.
Вечерта, докато играехме на „скрабъл“, ми излезе думата ЯЙЧНИК, но разбърках буквите и промених думата.
Обикновено, когато трябваше да доставям пианата по домовете, се налагаше да ставам рано. Така пък имах на разположение целия следобед, за да дойда на себе си. Бях направил една комбина с шофьорите доставчици от една фирма за мебели, две или три преки по-надолу. Идеята ми беше хрумнала един ден, когато ги видях да пренасят някакъв бюфет в отсрещната къща. И така, обаждах им се по телефона предната вечер и на сутринта се срещахме на ъгъла, натоварвахме пианото на пикапа, който бях наел, а те караха след мен с камиона. После връчвахме пианото и долу си уреждахме сметките. В този момент всички винаги се усмихваха по един и същи начин. Само че онази сутрин, когато трябваше да се заемем с рояла, нещата не се развиха по този начин.