При първия опит за малко да обезглавя Боб, който ме наблюдавате леко усмихнат от другата страна. Лостовете за управление бяха свръхчувствителни и трябваше десетина минути да потренирам, преди да овладея горе-долу крана. Най-трудното беше да се избегнат сътресенията.
Не знам какво точно направих, но успях да натоваря проклетото пиано. Целият бях в пот. Здраво го вързахме и потеглихме.
Бях толкова нервен, сякаш пренасях нитроглицерин. Бурята бе надвиснала над главите ни и от морална гледна точка не можех да си позволя да допусна и една капка вода да попадне върху бьозендорфера. За жалост камионът се влачеше със 70 километра в час и небето слизаше все по-ниско.
— Боб, още малко и май ще удавя пианото — казах аз.
— Да, само че не разбирам защо не сложи платнището.
— Да си видял случайно платнище? Забелязал ли си нещо подобно? По дяволите, запали ми една цигара.
Той се наведе напред, за да натисне запалката. Погледна към таблото.
— Хей, за какво са всички тези копчета?…
— О, даже и половината от тях не са ми ясни.
Кракът ми беше на пода. Студена пот се стичаше под кръста ми. Само още четвърт час, казвах си аз, още съвсем мъничко и сме спасени. Чакането ме измъчваше. Точно си прехапах крайчеца на устата, когато първият порой се изля върху предното стъкло. Стана ми толкова кофти, че ми се доиска да изкрещя от ярост, но никакъв звук не излезе от устата ми.
— Я гледай, открих как се включват чистачките — каза Боб.
Когато пристигнахме, заобиколих къщата и гарирах пред прозореца, като трябваше да правя истински слалом между лехите. Лелката беше на седмото небе, суетеше се около камиона, като стискаше в ръка носна кърпичка.
— Държах аз да се погрижа за транспорта — обясних й аз. — Момчетата ме изоставиха в последния момент.
— О, зная какво е — каза превзето тя. — Днес човек не може да разчита на персонала…
— Ще видите какво ще стане — добавих аз. — Още малко и някой ден ще ни заколят, както си спим!
— Хм, хм, хм — изхили се тя. Скочих от камиона.
— Готово! — казах.
— Ще наредя да отворят прозореца — заяви тя.
От време на време подухваше на пристъпи студен и влажен вятър. Знаех, че всяка секунда е преброена. Пианото блестете като езеро. Целият треперех вътрешно. Атмосферата напомняше филмите катастрофи, когато в един момент се чува вече само тиктакането на часовниковия механизъм на бомбата.
Вдигнах пианото във въздуха. То тежко се поклати, а небето всеки момент щеше да се продъни, едва успявах да го задържа с върховно усилие на мозъка. Когато прозорците се отвориха, внимателно се прицелих и вкарах пианото вътре. Чу се шум от счупено стъкло и първата капка дъжд капна на ръката ми. Вдигнах тържествуващо лице към небето. Намирах ги една от друга по-красиви тези малки капчици сега, когато пианото вече беше на сухо, и с олекнало сърце изключих крана и отидох да видя какво се беше потрошило.
Поисках от клиентката да ми изпрати фактура от стъкларя и дадох знак на Боб, че е време да освободим ремъците. Боб беше направил възлите. Хванах един от тях, погледнах го и предпазливо го вдигнах към Боб.
— Разбираш ли, Боб — прошепнах аз, — излишно е човек да се опитва да развърже такъв възел, адски стегнат е. Предполагам, че и останалите са същите…
По очите му разбрах, че съм отгатнал. Извадих от джоба си специалното ножче Ес 522, закупено от „Уестърн“, и срязах с въздишка ремъците един по един.
— Да те вземат дяволите — казах.
Но пианото беше вече на мястото си и се беше отървало без нито една драскотина, така че имах известни основания да не бъда недоволен. Навън валеше като из ведро. Изпитвах почти животинско удоволствие, като виждах как дъждът залива земята и бесува яростно, а аз бях успял да се измъкна. Изчаках лелката най-сетне да се реши да отиде за мангизите, преди да сметна бачкането за приключено.
На връщане оставих Боб пред тях и отидох да върна камиона в агенцията. Прибрах се с автобуса. Дъждът бе спрял и тук-таме небето се синееше. Напрежението от сутринта ме беше изтощило, но се връщах с пачка банкноти в джоба, а това компенсираше всичко. Още повече, че бях намерил едно свободно място зад шофьора, точно до прозореца, и никой не седна до мен да ми досажда, докато гледах как улиците се изнизват бързо пред очите ми.