Наведох се напред и без да я изпускам от очи, потопих и двете си ръце в яденето. Беше горещо. Извадих цяла шепа фрикадели, доматеният сос се стичаше между пръстите ми и размазах всичко това на лицето си, в очите, в носа, в косите, пареше ме, но продължих да мажа навсякъде, яхнията се стичаше и падаше върху краката ми.
С опакото на дланта изтрих нещо като сълза с доматен сос. Все още не бяхме обелили нито дума. Останахме така известно време.
21
— По дяволите! — казах. — Ако не стоиш мирно, никога няма да успея!
Да не говорим, че се бяхме настанили пред широко отворения прозорец в кухнята и слънцето печеше право в лицето ми. Косите й така блестяха, че ми беше трудно да ги уловя.
— Наведи се малко напред…
Кръц, кръц, изравних два кичура на бърза ръка. Три дни ми бяха необходими, за да я убедя да ме остави да й оправя косата. Всъщност следобед трябваше да дойдат Еди и Лиза, съгласи се най-вече заради тях. Три дни, за да се вземе най-сетне в ръце.
И все пак отиваха й къси коси на моята зеленоока брюнетка, това все пак беше нещо. Хващах кичурите между пръстите си и ги кръцвах като черни зрели житни класове. Не изглеждаше блестящо, разбира се, но бях сигурен, че би могла да навакса загубеното с малко руж на бузите, а в това време аз щях да приготвя пунша. Бях й казал да не се безпокои. Тези, които са живели в града, са винаги бледи като мъртъвци.
Прав бях, особено че Еди си бе сменил колата. Новата беше открита, с цвят на сьомга, и двамата се бяха налапали с доста прахоляк по пътя — изглеждаха на около шейсетака. Лиза скочи от колата.
— Отрязала си си косите? Чудна си така!
Разговаряйки, се насочихме спокойно към пунша. Не искам да се хваля, но беше истински динамит. Лиза пожела да вземе един душ и двете момичета изчезнаха в банята с чашите в ръка. Еди ме плесна по крака.
— Хей, радвам се да те видя, мръснико!
— И аз — отговорих.
Огледа още веднъж наоколо, поклащайки глава.
— Да, напрано ви свалям шапка…
Отидох да отворя една консерва за Бонго. Присъствието на Лиза и Еди ми позволяваше да отдъхна за малко. Наистина имах нужда от това. През тези три дни често се питах дали щяхме да се оправим, дали щях да успея да й вдъхна отново малко живец, да я изведа на светлина. Бях впрегнал всичките си сили, искам да кажа всичко, което имах в главата и в корема си. Борих се с нея като бесен, можах да се убедя колко се е сгромолясала. И не зная какво чудо стана, че успяхме да изплуваме, нито какво фантастично течение ни бе изхвърлило на брега. Бях направо съсипан. След подобни изпълнения отварянето на кутия пастет за кучета ми се струваше не по-малко изморително от разбиването на сейф. След два пунша вече се бях устремил към изгряващото слънце. Чувах момичетата да се шегуват в банята, всичко ми изглеждаше почти прекалено хубаво.
Когато огънят на радостта от срещата започна да тлее, ние с Еди преминахме към действие. Момичетата предпочитаха да прекарат първата вечер вкъщи и затова трябваше да купим някои неща, без да забравим да минем през Боб, за да ни услужи с един матрак и с параван в псевдокитайски стил. Пуншът бе вече унищожен до шушка и навън се свечеряваше, когато излязохме на улицата. Духаше приятен ветрец. Щях да се почувствам почти добре, ако можех да избия от главата си една малко идиотска мисъл. Знаех, че е неизбежно, това е част от дребните разлики, които съществуват между един мъж и една жена, но не преставах да си повтарям, че в цялата тази история страданието не бе поделено по равно. За мен то си оставаше нещо абстрактно. Имах усещането, че в гърлото ми е заседнал въздух и не успявам да преглътна.
И така, отидохме у Боб за матрака и паравана и на връщане влачехме матрака за краищата, като ругаехме и пъхтяхме, пружините пееха и цялата трудност идваше от това, че беше изключено да влачим този мръсник по тротоара, а трябваше да го държим над земята. В сравнение с матрака параванът беше направо перце.
Когато стигнахме къщата, вече въздух не ни беше останал. Момичетата започнаха да се майтапят с нас. Докато си поемах дъх, чувствах как въздействието на алкохола се усилва и кръвта ми с бясна скорост пулсира във вените. Усещането не беше неприятно, за пръв път от три дни отново осъзнавах, че имам тяло. Момичетата ни бяха подготвили цял списък, слязохме отново по стълбите на бегом.
Като стигнахме в центъра, напазарувахме за нула време. Багажникът на откритата кола бе пълен и тъкмо когато излизахме, от сладкарницата всеки с по една кутия сладкиши, някакъв мъж се запъти към Еди и го прегърна. Смътно си го спомних, бях го видял в деня на погребението. Стисна ми ръка, беше нисък, доста възрастен, все още имаше здрава хватка. Дръпнах се малко встрани, за да ги оставя да поговорят, и изпуших една цигара, гледайки звездното небе. Чувах едва половината от това, което си казваха. Доколкото разбрах, на мъжа не му се искаше да ни пусне така лесно, трябвало Еди да види новата му зала за тренировки, било съвсем наблизо, не искаше и да чуе, че не разполагаме и с пет минути.