Единственият успокояващ факт бе, че стригоите не се разбираха добре и не действаха заедно. Рядко бе да се срещнат големи групи, работещи заедно. Бях свидетел на това само два пъти — нападението над Академията беше един от тези случаи.
Атакуваха, защото магическите защити бяха пробити и това бе достатъчен стимул за стригоите да се обединят. Но дори в такива случаи съюзът им не траеше дълго. Разправията между Дмитрий и Нейтан бе доказателство за това.
Дмитрий.
Затворих очи. Дмитрий беше причината да съм тук. Дойдох, за да го освободя от състоянието на жив мъртвец и се провалих, както самият той изтъкна. А сега бях на една крачка да се присъединя към него. Да, добра работа, Роуз. Потръпнах, опитвайки се да си се представя като една от тях. Червени пръстени около зениците. Загорялата ми кожа да стане бледа. Не можех да си го представя и ако се стигнеше дотам, предполагам, че и без това нямаше да ми се наложи да се видя. Стригоите нямаха отражение в огледалото. Щях доста да се озоря, докато си направя прическата.
Ала най-страшната промяна щеше да е вътре в мен — загубата на връзката с душата ми. И Дмитрий, и Нейтан бяха жестоки и зли. Дори и да не бях наоколо, рано или късно пак щяха да намерят друга причина, за да се нахвърлят един срещу друг. Аз също не се колебаех да влизам в схватка, но винаги бях движена от необходимостта да защитя някого. Стригоите се бият, защото се опиват от кръвопролитието. Не исках да бъда такава, да търся кръв и жестокост, защото това ми доставя удоволствие.
Не исках да повярвам, че Дмитрий е такъв, но действията му доказваха, че е истински стригой. Освен това знаех, че за да оцелее, той трябва да се е хранил през цялото това време. Стригоите могат да издържат по-дълго без кръв от мороите, но вече бе минал месец, откакто бе превърнат. Без съмнение се е хранил, а стригоите почти винаги убиваха жертвите си. Не можех да си представя, че Дмитрий… не и мъжа, когото познавах.
Отворих очи. Въпросът за храната ме подсети за обяда ми. Пица и брауни. Двете най-страхотни неща на планетата. Пицата отдавна бе изстинала, докато правех безполезните си опити за бягство, но докато се взирах в чинията, и тя, и браунито ми се струваха страшно вкусни. Ако външната светлина бе някаква индикация, не бяха изминали пълни двадесет и четири часа, откакто Дмитрий ме залови, но може би бяха приблизително толкова. Това бе доста дълго време без храна, а аз отчаяно исках да изям тази пица, студена или не. Всъщност нямах никакво желание да умра от глад.
Разбира се, не исках да се превърна в стригой, но тази ситуация изобщо не беше това, което исках. За да умреш от глад, се изисква доста време, а и подозирах, че Дмитрий беше прав: щеше да ме превърне в стригой, преди наистина да съм превърнала думите си в дела. Трябваше да намеря друг начин да умра. Господи, никак не го исках, а междувременно реших, че е по-добре да запазя силата си, дори и да имаше нищожен шанс да избягам.
След като взех това решение, за три минути излапах храната. Нямах представа кого бяха наели стригоите, за да им готви — по дяволите, за разлика от мороите стригоите дори не ядяха обикновена храна, но тази беше фантастична. Една част от мен си каза, че ми бяха дали храна, която не изискваше прибори. Те наистина бяха помислили за всеки възможен начин да се сдобия с оръжие. Устата ми беше пълна с последната гигантска хапка от браунито, когато вратата внезапно се отвори. Ина се вмъкна вътре и вратата се затвори почти мигновено.
— Мамка му! — Или поне се опитах да го кажа с пълна уста. Вместо да споря със себе си дали да ям или не, трябваше да дебна край вратата. Дмитрий каза, че Ина ще дойде да ме провери. Трябваше да я чакам и да я нападна и надвия. А тя се бе промъкнала, без да я усетя. Отново се издъних.
Също както докато беше заедно с Дмитрий и Нейтан, младата жена избягваше да ме гледа в очите. Носеше купчина дрехи, спря пред мен и ми ги подаде. Взех ги колебливо и ги сложих до мен на дивана.
— Ъм, благодаря — промърморих.
Като посочи празния поднос, тя се осмели да ме погледне срамежливо. В кафявите й очи се четеше въпрос. Сега я разгледах по-добре и се изненадах колко е хубава. Може би дори беше по-млада от мен и се запитах как са я принудили да работи тук. Разбрах безмълвния й въпрос и кимнах.
— Благодаря.
Тя взе подноса и изчака за миг. Не бях сигурна защо; сетне ми хрумна, че навярно чака, за да разбере дали не искам нещо друго. Бях сигурна, че „комбинацията на ключалката“ едва ли се числи към нещата, които бих могла да поискам. Затова свих рамене и махнах с ръка. Мислите ми запрепускаха, докато я гледах как приближава до вратата. Би трябвало да я изчакам да отвори вратата и тогава да скоча отгоре й, помислих си. Тутакси стомахът ми се сви от вина да причиня болка на невинен. Но друга мисъл засенчи предишната. Залогът е тя или аз. Напрегнах се.