— Не е толкова отегчително. Имах компания.
Той погледна към мен и вдигна една книга. Каубойски роман. Мисля, че това ме шокира почти толкова силно, колкото промяната във външността му. Имаше нещо толкова… нормално във всичко това. Като дампир той обичаше каубойските романи и аз често го дразнех, че иска да бъде каубой. Не зная защо, но си представях, че това му хоби е изчезнало след превръщането му в стригой. Обзета от безумна надежда, аз се вгледах в лицето му, сякаш очаквах да видя някаква драстична промяна, че докато съм спяла, отново е станал същият както преди. И може би последният месец и половина е бил само един лош сън.
Но не. Червените очи и твърдото изражение попариха всичките ми надежди.
— Спа доста дълго — додаде той. Осмелих се да хвърля бърз поглед към прозореца. Пълен мрак. Беше нощ. По дяволите. Исках да поспя само два часа. — И си яла.
Развеселената нотка в гласа му ме подразни.
— Ами, да, умирам си за пеперони. Какво искаш?
Той отбеляза докъде е стигнал в книгата и я остави на масата.
— Да те видя.
— Наистина ли? Аз пък си мислех, че единствената ти цел е да ме превърнеш в една от живите мъртви.
Той не каза нищо, което донякъде ме обърка. Мразех да се чувствам така, сякаш каквото и да кажех, нямаше значение. Вместо това се опита да ме убеди да седна:
— Не се ли уморяваш да стоиш все права?
— Току-що се събудих. Освен това след като мога да прекарам един час в хвърляне на мебели, няма да ми навреди да постоя малко.
Не зная защо продължавах да подхвърлям обичайните си остроумни забележки. Честно казано, имайки предвид ситуацията, би трябвало просто да не му обръщам внимание. Трябваше да си мълча, вместо да му играя по свирката. Навярно се надявах, че ако продължа да се шегувам, както бях свикнала, ще получа отговор от стария Дмитрий. Потиснах въздишката си. Ето че отново забравях неговите уроци. Стригоите не са тези, които някога са били.
— Не е кой знае какво да седнеш — рече той. — Вече ти казах и преди, няма да те нараня.
— „Нараня“ е доста субективен термин. — Сетне, взела внезапното решение да се покажа безстрашна, прекосих стаята и седнах на фотьойла срещу него. — Сега доволен ли си?
Той наклони глава и няколко кичура от кестенявата му коса се измъкнаха от опашката, на която я бе вързал.
— Пак си красива, дори след като току-що си станала от сън и цялата тази съпротива. — Погледът му се плъзна към дрехите, които бях захвърлила на пода. — Никоя ли не ти харесва?
— Не съм тук, за да се контя за теб. Дизайнерските парцалки няма да ме накарат изведнъж да загоря от желание да се присъединя към клуба на стригоите.
Той ме изгледа дълго и пронизващо.
— Защо не ми вярваш?
Сега на свой ред аз се втренчих невярващо в него.
— Как можеш да ме питаш? Ти ме отвлече. Убиваш невинни хора, за да оцелееш. Ти не си предишният Дмитрий.
— Аз съм по-добър, казах ти го. А колкото до невинните… — Той сви рамене. — Никой не е наистина невинен. Освен това светът е такъв — има хищници и жертви. Силните побеждават слабите. Това е част от естествения ред в природата. Доколкото си спомням, това те интересуваше.
Извърнах поглед. Докато бях в училище, любимият ми предмет извън уроците по бойна техника за пазители беше биологията. Обичах да чета за поведението на животните, за оцеляването на по-силните и по-приспособимите. Дмитрий беше моят образец за такъв мъж — най-силният от всички.
— Това е различно — възразих аз.
— Но не и по начина, по който си мислиш. Защо пиенето на кръв ти се струва толкова странно? Виждала си мороите да го правят. Позволявала си на морой да пие твоята.
Трепнах. Не исках да си спомням как позволявах на Лиса да пие от мен, докато живеехме сред хората. И определено не желаех да мисля за притока на ендорфини в мен след това и как едва не се пристрастих към тях.
— Те не убиват.
— И много изпускат. Невероятно е — въздъхна той, затвори за миг очи, после ги отвори. — Да пиеш кръвта на другите… да гледаш как животът ги напуска и да усещаш как се влива в теб… това е най-върховното преживяване в света.
Да го слушам да говори как убива другите, усили гаденето ми.
— Това е извратено и грешно.
Стана толкова бързо, че не успях да реагирам. Дмитрий скочи, сграбчи ме, притегли ме към себе си и ме повали върху дивана. Едната му ръка ме обгръщаше и се настани така, че част от тялото му се озова върху мен. Аз бях твърде смаяна, за да помръдна.