— Не, не е. И тъкмо за това трябва да ми се довериш. Ще ти хареса. Искам да бъда с теб, Роуз. Наистина да бъда с теб. Ние сме свободни от правилата, които други ни налагат. Сега можем да бъдем заедно — най-силните сред силните, да имаме всичко, което пожелаем. Можем накрая да станем силни като Галина. Бихме могли да имаме място като това, само за нас.
Докато голата му кожа беше студена, останалата част от тялото му, притиснато до мен, беше топла. Червените му очи блестяха, докато говореше и аз видях острите кучешки зъби в устата му. Бях свикнала да виждам такива зъби у мороите, но у него… беше отвратително. За миг обмислих идеята да се опитам да се освободя, но се отказах. Ако Дмитрий искаше да ме държи под него, нищо не можех да направя, за да му попреча.
— Не искам нищо от това — заявих упорито.
— Не ме ли искаш? — попита той с дяволита усмивка. — Някога ме искаше.
— Не — излъгах.
— Какво искаш тогава? Да се върнеш в Академията? Да служиш на мороите, които ще те изпратят срещу опасността, без дори да се замислят? Ако си искала такъв живот, защо си дошла тук?
— Дойдох, за да те освободя.
— Аз съм свободен — отвърна той. — И ако наистина си възнамерявала да ме убиеш, щеше да го направиш. — Измести се леко и приближи лицето си до шията ми. — Но не можа.
— Издъних се. Но няма да се случи отново.
— Да предположим, че е истина. Да предположим, че можеш да ме убиеш сега. Да допуснем дори, че успееш да избягаш. Тогава какво? Ще се върнеш ли обратно у дома? Ще се върнеш ли при Лиса и ще продължиш ли да позволяваш тя да излива тъмната страна на духа в теб?
— Не зная — отвърнах сковано. И не излъгах. Плановете ми бяха да го намеря, не бях мислила какво ще правя след това.
— Знаеш, че този мрак ще те унищожи. Докато тя продължава да използва магията си, независимо колко си далеч, винаги ще усещаш страничните ефекти. Поне докато тя е жива.
Застинах в ръцете му, сетне извърнах лице.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да смяташ да се съюзиш с Нейтан и да я преследваш?
— Не ме интересува какво ще стане с нея — отвърна Дмитрий. — Но с теб — да. Ако си пробудена, Лиса повече няма да е заплаха за теб. Връзката ще се прекъсне.
— И какво ще стане с нея? Тя ще бъде сама.
— Както казах, това не ме интересува. Но да съм с теб — да.
— Така ли? Е, аз пък не желая да бъда с теб.
Той извърна лицето ми към своето, така че сега отново се гледахме един друг. Отново изпитах странното чувство, че хем съм с Дмитрий, хем не съм.
Любов и страх.
Той присви очи.
— Не ти вярвам.
— Вярвай в каквото си искаш. Вече не те искам.
Устните му се извиха в една от онези плашещи, самодоволни усмивки.
— Лъжеш. Виждам го. Винаги разбирам, когато лъжеш.
— Истина е. Преди те исках. Но вече не. — Ако продължавах да го повтарям, може би щеше да стане истина.
Той се приближи още повече и аз замръзнах. Ако помръднех дори сантиметър, устните ни щяха да се докоснат.
— Външността ми… моята сила, да, това е различно. По-добро. Но във всичко останало аз съм същият, Роза. Същността ми не се е променила. Връзката помежду ни не се е променила. Ти просто още не го разбираш.
— Всичко се е променило. — Устните му бяха толкова близо до моите, че можех да мисля единствено за онази кратка, страстна целувка, която ми даде последния път, когато беше тук. Не, не, не. Не мисли за това.
— Ако съм толкова различен, тогава защо не те пробуждам насила? Защо ти давам право на избор?
Острият отговор беше на устните ми, но не го изрекох. Отличен въпрос. Защо ми даваше право на избор? Стригоите не даваха на жертвите си възможност да избират. Те убиваха безмилостно и вземаха това, което искаха. Ако Дмитрий просто искаше да се присъединя към него, тогава е можел да ме превърне в стригой веднага след като ме залови. Беше минал повече от един ден, а той продължаваше да проявява търпение и ми предоставяше лукса да избирам. Защо? Ако ме превърне в стригой, без съмнение щях да стана извратена като него. Всичко щеше да бъде много по-просто.
— И ако съм толкова различен, защо по-рано отвърна на целувката ми? — продължи той, тъй като аз останах мълчалива.