Не знаех какво да му отговоря и усмивката му стана по-широка.
— Нямаш отговор. Знаеш, че съм прав.
Устните му внезапно отново намериха моите. Наддадох слаб вик на протест и безуспешно се опитах да се отскубна от прегръдката му. Но той беше прекалено силен, а и след секунда вече не исках да избягам. Обзе ме същото усещане както преди. Устните му бяха студени, но целувката ме изгаряше. Огън и лед. И той беше прав — наистина отвърнах на целувката.
Една разумна част в мен крещеше отчаяно, че това е грешно. Последния път той прекъсна целувката, преди да се случи нещо повече. Не и този път. Докато продължавахме да се целуваме, разумният глас отслабваше все повече. Тази част от мен, която винаги щеше да обича Дмитрий, ликуваше от усещането на тялото му до моето; от начина, по който увиваше косата ми около пръстите си. Другата му ръка се плъзна по гърба ми, студена до топлата ми кожа. Притиснах се по-близо към него и целувката стана по-страстна — усетих как желанието му се разгаря.
Тогава, в мъглата на това опиянение, езикът ми докосна съвсем леко острия край на единия от кучешките му зъби. Подейства ми като кофа студена вода. С цялата сила, на която бях способна, извърнах глава и прекъснах целувката. Предполагам, че за миг той се бе отпуснал, забравил за предпазливостта, и това ми позволи да се измъкна.
Дишах тежко и цялото ми тяло копнееше за него. Но разумът надделя, поне засега. Господи, какво правех? Това не е Дмитрий, когото познаваш. Не е той. Целувах чудовище. Но тялото ми не беше толкова сигурно.
— Не — промърморих, изненадана колко жалко и умолително звуча. — Не. Не можем да правим това.
— Сигурна ли си? — попита той. Ръката му все още бе заровена в косата ми и насила извърна лицето ми към своето. — Май не си особено против. Всичко може да бъде така, както преди… както беше в хижата… Тогава определено го искаше…
Хижата…
— Не — повторих. — Не го искам.
Той притисна устни към страната ми, сетне обсипа с леки целувки шията ми. Тялото ми отново закопня за него и аз се мразех заради слабостта си.
— А това? — попита той. Гласът му бе едва доловим шепот. — Искаш ли това?
— Ка…
Усетих го. Острото ухапване на зъба по кожата ми, а после устните му засмукаха раната. За половин миг беше мъчително. Болезнено и ужасно. И тогава, изведнъж, болката изчезна. Заля ме вълна на блаженство и радост. И божествена сладост. Никога в живота си не съм се чувствала толкова прекрасно. Малко ми напомняше онези пъти, когато Лиса пиеше от мен. Тогава се чувствах невероятно, но това… Това беше десет пъти по-хубаво. Сто пъти. Удоволствието от ухапването на стригоите е много по-голямо от това на мороите. Усещаш се така, както когато си влюбен за първи път, целият изпълнен със сладостно, радостно чувство.
Когато той се отдръпна, сякаш цялото щастие и чудо на този свят изчезнаха. Дмитрий прокара ръка по устата си, а аз се взрях с широко отворени очи в него. Първият ми инстинкт беше да го попитам защо е спрял, но тогава се стегнах, извиках на помощ всички останали ми сили, за да се преборя с тази божествена омая, обзела ме след ухапването му.
— Защо… какво… — Леко завалях думите. — Каза, че изборът ще е мой…
— И все още е — увери ме Дмитрий. Очите му бяха разширени, дишането му също бе накъсано. И на него му бе подействало толкова силно, както на мен. — Не правя това, за да те пробудя, Роза. Такова ухапване не може да те превърне в стригой. Това е… ами, това е за удоволствие…
Тогава устата му отново се приближи към шията ми, за да пие и светът изчезна за мен.
Глава 20
Дните след това приличаха на сън. Всъщност не мога да кажа точно колко дни са минали. Може би един. А може би сто.
Изгубих представа и кога бе ден и кога нощ. Времето ми беше разделено между това с Дмитрий и без него. Той беше моят свят. Когато не беше с мен, часовете бяха мъчение. Опитвах се да ги запълня както мога, но те се влачеха до безкрай. Телевизорът беше най-добрият ми приятел. Лежах на дивана с часове и зяпах разсеяно програмите. Като част от целия лукс на апартамента разполагах със сателитна телевизия, което означаваше, че можех да гледам американски предавания. През половината време обаче не бях сигурна дали имаше значение езикът руски ли е или английски.
Ина продължи да ме проверява. Носеше ми храната, грижеше се за прането ми — сега носех рокли — и чакаше мълчаливо да чуе дали имам нужда от нещо друго. Никога нямах — поне не и от нея. Имах нужда единствено от Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгнеше, някаква далечна част в мен си спомняше, че трябва да направя нещо… да я последвам или нещо такова. Имах план да проверя изхода и да я използвам за бягството си, нали? Сега вече този план не ме привличаше. Изискваше твърде много усилия.