— Това е удивително — промълвих, загледана в небето. Толкова бе ясно, не се виждаше никакъв облак. — А за теб как е?
— Хмм?
— Има достатъчно светлина, за да виждам, но все пак е тъмно в сравнение с през деня. Твоите очи са по-добри от моите. Какво виждаш?
— За мен е ярко като ден. — Когато не отговорих, той додаде: — И за теб може да бъде така.
Опитах се да си го представя. Дали сенките ще ми се струват загадъчни? Дали луната и звездите ще сияят толкова ярко?
— Не зная. Тъмнината някак си ми харесва.
— Само защото не познаваш нищо по-добро.
Въздъхнах.
— Непрекъснато ми го повтаряш.
Дмитрий се обърна към мен и отметна косата, разпиляла се по лицето ми.
— Роуз, това ме подлудява. Уморен съм от това чакане. Искам да бъдем заедно. Не ти ли харесва? Това, което имаме? Ще бъде дори по-добре. — Думите звучаха романтично, но не и тонът.
Харесвах това. Обичах мъглата, в която живеех, в която всички тревоги изчезваха. Обичах да съм близо до него, начина, по който ме целуваше и ми казваше, че ме иска…
— Защо? — попитах го.
— Защо какво? — Звучеше озадачено, нещо, което не бях забелязала досега у никой стригой.
— Защо ме искаш? — Нямах представа защо го питам. Очевидно и той не знаеше.
— Защо да не те искам?
Говореше по такъв начин, сякаш това бе най-глупавото нещо на света. И навярно беше, осъзнах аз, но все пак… някак си очаквах друг отговор.
В този миг стомахът ми се сви. През цялото време, докато бях с Дмитрий, наистина бях успяла да потисна гаденето — признак за появата на стригой. Но присъствието на друг стригой го засилваше. Усетих го, когато бях близо до Нейтан, усетих го и сега. Надигнах се, Дмитрий също, почти едновременно с мен. Предполагам, че острият му слух го бе предупредил.
Тъмна сянка надвисна над нас, закривайки звездите. Беше жена и Дмитрий скочи прав. Аз останах на земята.
Беше невероятно красива по един жесток и ужасен начин. Телосложението й бе подобно на моето, което означаваше, че не е била морой, преди да бъде превърната. Исая, стригоят, който ме бе заловил, беше много стар и силата се излъчваше от него. Тази жена не е била стригой толкова дълго, но усещах, че е по-възрастна от Дмитрий и много по-силна.
Тя му каза нещо на руски, а гласът й бе студен като красотата й. Дмитрий й отвърна с уверен и учтив тон. Различих името Нейтан, което се спомена няколко пъти, докато говореха. Дмитрий протегна ръка и ми помогна да се изправя, а аз се почувствах засрамена, задето толкова често се нуждая от помощта му. Някога бяхме почти равни по сила.
— Роуз — рече той, — това е Галина. Тя бе достатъчно мила, за да ти позволи да останеш.
Лицето на Галина не изглеждаше никак мило. Беше лишено от всякакви емоции и се почувствах, сякаш душата ми е разголена пред нея. Не бях сигурна за много неща, но бях разбрала достатъчно, за да осъзная, че постоянното ми присъствие тук е някакво рядко срещано и временно явление. Преглътнах.
— Спасибо — едва промълвих. Не знаех как да й кажа, че ми е приятно да се запознаем — и честно не бях сигурна, че наистина ми беше, но реших, че едно просто „благодаря“ е достатъчно. Ако е бивш инструктор на Дмитрий и е обучавана в нормална академия, вероятно знаеше английски и се преструваше също като Ева. Нямах представа защо го прави, но ако можеш без усилие да пречупиш врата на един дампир, си свободен да правиш каквото си пожелаеш.
Изражението на Галина — или по-скоро отсъствието на такова — не се промени след моето „благодаря“ и тя отново насочи вниманието си към Дмитрий. Разговаряха за мен и Дмитрий ме посочи няколко пъти. Разпознах думата силна.
Накрая Галина каза нещо, което звучеше като окончателно и си тръгна, без да се сбогува. Нито Дмитрий, нито аз помръднахме, докато не усетих, че гаденето ми преминава.
— Хайде — рече той. — Трябва да се връщаме.
Поехме обратно през лабиринта, макар че нямах представа как знае откъде да минем. Беше странно. Когато за пръв път се озовах тук, мечтаех как ще изляза навън и ще избягам. Сега бях тук… но това вече не ми се струваше важно. Но гневът на Галина — да.
— Какво каза тя? — попитах аз.
— Не й се нрави, че още си тук. Иска от мен да те пробудя или да те убия.