В което имаше известна ирония. Аз бях твърдо решена — и това не бяха празни думи — по-скоро да умра, отколкото да стана стригой. Сега Нейтан ми го предлагаше. Дори и първо да ме превърне в една от тях, възнамеряваше да ме убие веднага след това. Така или иначе, нямаше да прекарам вечността като стригой. Би трябвало да приема предложението му с радост.
Но точно когато пристрастеното ми тяло копнееше отчаяно за ухапването и блаженството, осъзнах нещо със смайваща яснота: не исках да умра. Може би защото бях прекарала почти цял ден без ухапване, но една малка, бунтовна част се пробуди в мен. Няма да му позволя да стори това с мен. Няма да му позволя да съсипе Дмитрий. И със сигурност няма да му позволя да нарани Лиса.
Пробивайки си с мъка път през облака от ендорфини, който все още ме обгръщаше, извиках на помощ цялата останала ми воля. Проникнах дълбоко в съзнанието си, като си припомних всичко, на което Дмитрий ме бе научил. Беше трудно да стигна до спомените, докоснах само няколко. Все пак достатъчно, за да действам. Хвърлих се напред и ударих Нейтан.
И не постигнах нищо.
Той не помръдна. По дяволите, дори не бях сигурна дали е усетил нещо. Изненадата върху лицето му тутакси се замени с веселие и той се засмя с ужасяващия смях на стригоите — жесток, но без искрена радост. Тогава, с огромно спокойствие той ме зашлеви и с един удар ме запрати в другия край на стаята. Дмитрий бе направил почти същото, когато за пръв път се озовах тук и го нападнах. Само че тогава не отлетях толкова надалеч, а атаката ми бе имала поне минимален резултат.
Ударих се в гърба на дивана и, Господи, как ме заболя! Зави ми се свят и осъзнах колко идиотско е да се бия с някой много по-силен от мен, особено след като през цялата седмица съм губила кръв. Успях да се изправя, като отчаяно се опитах да измисля как да действам. От своя страна Нейтан, изглежда, не бързаше да отвърне на атаката ми. Всъщност той продължаваше да се смее.
Огледах се и избрах един наистина жалък начин на действие. Ина стоеше близо до мен. Движейки се със скорост, която беше болезнено бавна, но по-добра от тази, която очаквах, се протегнах и обвих ръка около врата й. Тя изскимтя от изненада, а аз я притеглих по-грубо към себе си.
— Махай се оттук! — заявих на Нейтан. — Махай се оттук или ще я убия!
Той спря да се смее, взря се за миг в мен, сетне избухна в още по-гръмогласен смях.
— Сериозно ли говориш? Наистина ли си мислиш, че ако исках, нямаше да те спра? И действително ли смяташ, че ми пука? Давай. Убий я. Има още десетки като нея.
Да, това също не би трябвало да ме изненада, но все пак бях донякъде стресната от лекотата и нехайството, с които можеше да зачеркне живота на верен служител. Добре. Време беше за план Б. Или В. Или Д? Честно, загубих им дирята, а и никой не беше достатъчно добър.
— Ох!
Ина внезапно ме бе сръгала в корема. В изненадата си я пуснах. Тя се завъртя и с приглушен вик ме цапардоса в лицето. Ударът не беше толкова силен като този на Нейтан, но политнах. Докато падах, се опитах да се хвана за нещо — за каквото и да е, но не успях. Стоварих се на пода, а гърбът ми се удари във вратата. Очаквах тя да се нахвърли отново върху мен, ала вместо това хукна през стаята — Бог да ни е на помощ — и застана в защитна поза пред Нейтан.
Преди да осъзная докрай нелепото й желание да се опитва да защити някой, който с такава лекота би я оставил да умре, вратата внезапно се отвори.
— Ох! — простенах отново, когато тя ме удари и избута настрани.
Дмитрий влезе бързо. Погледът му се плъзна по лицата ни. Бях сигурна, че моето носи явни следи от атаките на Нейтан и Ина. Дмитрий стисна юмруци и се обърна към Нейтан. Това ми напомни на сбиването им в коридора, цялата им ярост, злоба и кръвожадност. Свих се и се подготвих за още една ужасна схватка.
— Не го прави — предупреди го Нейтан със самодоволна усмивка. — Знаеш какво каза Галина. Ако ме докоснеш, изхвърчаш оттук.
Дмитрий прекоси стаята, застана пред Нейтан и изрита настрани Ина като парцалена кукла.
— Ще си заслужава да си навлека гнева й, особено след като й кажа, че ти си нападнал пръв. Лицето на Роуз е достатъчно доказателство.
— Няма да стане. — Нейтан посочи към Ина, която седеше замаяна на пода там, където Дмитрий я бе изритал. Въпреки собствените си рани, допълзях до нея. Трябваше да се уверя, че е добре. — Тя ще каже истината.
Сега Дмитрий се ухили самодоволно.