Не бихте си помислили, че да пътуваш цял ден с кола би могло да е уморително, но аз се чувствах изтощена, а и нямах търпение да потеглим рано на другата сутрин. Затова след като вечеряхме и погледахме малко телевизия, двете със Сидни се оттеглихме в стаята, приготвена за нас. Беше малка и без много мебели, но имаше две легла, покрити с дебели, пухкави одеяла. Аз се сгуших в едното, благодарна за топлината и уюта, питайки се дали ще сънувам Лиса или Ейдриън.
Не сънувах нито един от двамата. Но след известно време се събудих от гадене, което означаваше, че наблизо има стригои.
Глава 6
Скочих рязко, всяка част от мен бе будна и нащрек. През прозореца не проникваха светлините на града и ми бяха необходими няколко секунди да различа нещо в тъмната стая. Сидни се бе свила в леглото си, лицето й бе необичайно спокойно в съня.
Къде беше стригоят? Определено не в нашата стая. Дали бе в къщата? Всички бяха казали, че пътят към града на Дмитрий е опасен. При все това смятах, че стригоите биха преследвали морой или дампири, макар че не се отказваха и от човешки същества. Като се замислих за милата двойка, която ни бе посрещнала в дома си, гърдите ми се стегнаха. В никакъв случай нямаше да позволя да им се случи нещо.
Измъкнах се безшумно от леглото, грабнах сребърния си кол и се измъкнах от стаята, без да безпокоя Сидни. Никой друг не беше буден и щом се озовах в дневната, гаденето ми изчезна. Добре. Стригоят не беше в къщата, което бе добре. Беше навън, очевидно от страната на къщата, близо до стаята ми. Като продължавах да се движа безшумно, излязох през предната врата и завих зад ъгъла. В двора беше съвсем тихо.
Когато приближих обора, отново ми се повдигна, този път гаденето бе по-силно, но въпреки това не можех да не изпитам задоволство. Щях да изненадам този стригой, който си мислеше, че се е промъкнал в малкото затънтено градче, убеден, че е осигурил вечерята си. Ето го. Близо до входа на обора видях да помръдва някаква сянка. Хванах те, помислих си. Приготвих кола и понечих да се хвърля напред…
… и тогава някой ме удари по рамото.
Препънах се изненадано и се озовах лице в лице със стригой. С ъгъла на окото си видях, че сянката близо до обора се оказа друг стригой, който се насочваше право към мен. Обзе ме паника. Те бяха двама, а тайната ми система за откриването им не ми бе посочила разликата. Още по-лошо, в момента имаха преимущество пред мен.
Една мисъл тутакси проблесна в съзнанието ми: ами ако единият е Дмитрий?
Не беше. Поне този, който бе близо до мен. Беше жена. Все още не бях усетила втория, който се приближаваше от другата ми страна, при това с удивителна бързина. Но първо трябваше да се справя с тази непосредствена опасност. Извъртях се към жената с насочен кол, надявайки се да я нараня, но тя ловко избегна удара. Дори не я видях как се придвижи. Нахвърли се срещу мен. Не бях достатъчно бърза, за да реагирам и полетях към другия стригой, който не беше Дмитрий.
Реагирах светкавично, скочих и го ритнах. Държах кола насочен напред, като увеличих разстоянието помежду ни, но това не ми помогна особено, когато жената ме приближи отзад, сграбчи ме и дръпна тялото ми към своето. Издадох проглушен вик и усетих ръцете й върху гърлото ми. Осъзнах, че се кани да прекърши врата ми. Това бе бърза, лесна техника за стригоите, която им позволяваше да победят жертвата си, а после на спокойствие да изпият кръвта й.
Започнах да се съпротивлявам и така охлабих хватката й, но когато другият стригой скочи към нас, осъзнах, че е безполезно. Те ме бяха изненадали. Бяха двама. И много силни.
Паниката отново се надигна в мен. Заля ме вълна на страх и отчаяние. Когато се биех със стригои, винаги се боях, но сега този страх бе достигнал връхната си точка. Беше сляп, напълно извън контрол и подозирах, че донякъде е следствие от лудостта и мрака, които бях поела от Лиса. Чувствата избухнаха в мен и аз се запитах дали ще ме разрушат, преди стригоите. Съществуваше съвсем реална опасност да умра тук и да позволя Сидни и останалите да бъдат убити. При тази мисъл гневът и отчаянието едва не ме задушиха.
Тогава внезапно сякаш земята се разтвори. От мрака с меко сияние изплуваха призрачни форми, изпълниха всичко наоколо. Някои приличаха на нормални хора. Други бяха ужасни, с изпити лица и хлътнали очи, сякаш оживели черепи. Духове. Призраци. Те ни заобиколиха. Присъствието им накара косите ми да настръхнат, а главата ми щеше да се пръсне от болка.