Приличаше на Коледа сутрин.
Аз не съм особено вярваща — нито в Бог, нито в съдбата — ала сега определено преосмислих безверието си. След като съм припаднала, Сидни очевидно бе провела няколко спешни телефонни разговора и някой, когото познавала в Бай, рискувайки да пътува през нощта, е тръгнал към нас, за да ни спаси и закара там, където можеха да се погрижат за мен. Затова по време на делириума си имах смътното усещане, че пътувам с кола; явно не всичко е било част от съня.
А след това, незнайно как, от всички дампири в Бай ме бяха завели именно при майката на Дмитрий. Това бе достатъчно, за да ме накара сериозно да обмисля съществуването на неведоми сили, много по-могъщи от мен, които може би движеха вселената. Никой не ми каза какво точно се е случило, но скоро узнах, че сред близките си Олена Беликова има репутацията на лечителка — и то не някакво магическо лечение. Имаше медицинско образование и беше личността, при която другите дампири в този район — а понякога и морои — идваха да се лекуват, когато искаха да избегнат човешко внимание. Все пак… съвпадението беше доста странно и аз неволно започнах да мисля, че тук става нещо, което не разбирах.
Засега не смятах да се тревожа особено как и защо се бях озовала в тази ситуация. Бях твърде заета да се взирам с широко отворени очи в това, което ме заобикаляше, както и в обитателите му. Олена не живееше сама. Всички сестри на Дмитрий — три на брой — също живееха в къщата, заедно с децата си. Семейната прилика бе смайваща. Никой от тях не изглеждаше точно като Дмитрий, но можех да го видя във всяко лице. Очите. Усмивката. Чувството за хумор. Запознанството ми с тях разсея донякъде усещането за отчуждение, обзело ме след изчезването на Дмитрий, ала в същото време направи нещата още по-лоши. Всеки път, когато погледнех някой от тях с периферното си зрение, имах чувството, че виждам него. Приличаше на стая с огледала, в които навсякъде се виждаше изкривеният му образ.
Дори самата къща ме изпълваше с трепет. Нямаше очевидни признаци, че Дмитрий е живял някога тук, но аз не спирах да мисля: Това е домът, където е израснал. Той е вървял по тези подове, докосвал е тези стени…
Докато пристъпвах от стая в стая, аз също докосвах стените, опитвайки се да извлека енергията от тях. Представях си го да си почива по време на училищните ваканции, излегнат върху дивана. Питах се дали се е пързалял по парапета, когато е бил по-малък. Образите бяха толкова реални, че трябваше постоянно да си напомням, че Дмитрий не е бил тук от много време.
— Ти се възстанови удивително бързо — отбеляза Олена на следващата сутрин, след като ме бяха довели при нея. Наблюдаваше ме с одобрение, докато омитах чиния, пълна с блини. Представляваха супертънки палачинки, натрупани една върху друга и намазани с масло и конфитюр. Тялото ми винаги е изисквало голямо количество храна, за да е силно, затова смятах, че след като не дъвча с отворена уста или нещо подобно, няма нищо срамно, че ям толкова много. — Помислих, че си мъртва, когато Ейб и Сидни те доведоха.
— Кой? — попитах между две хапки.
Сидни седеше на масата с останалата част от семейството и както винаги, едва докосваше храната си. Съвсем ясно си личеше, че се чувства крайно неудобно да се намира в къща на дампири, но когато тази сутрин слязох по стълбите, видях в очите й искрено облекчение.
— Ейб Мазур — каза Сидни. Освен ако пак не грешах, някои от присъстващите около масата си размениха многозначителни погледи. — Той е морой. Аз… не знаех колко лошо си ранена миналата нощ, затова му се обадих. Той пристигна с пазителите си. И те доведе тук.
Пазители. Множествено число.
— Той от кралски произход ли е? — Мазур не беше аристократично име, но понякога това не беше сигурен белег за нечий произход. И въпреки че започвах да вярвам в социалните връзки и контакти на Сидни с влиятелни личности, не можех да си представя защо някой кралски потомък ще си дава целия този труд за мен. Може би дължеше услуга на алхимиците.
— Не — отвърна тя рязко. Намръщих се. Как тогава един обикновен морой ще има повече от един пазител? Много странно. Беше ясно, че нямаше намерение да се впуска в подробности — поне засега.
Преглътнах поредната голяма хапка блини и насочих вниманието си обратно към Олена.
— Благодаря, че ме приехте в дома си.
Каролина, по-голямата сестра на Дмитрий, също беше седнала край масата заедно с бебето си, момиченце, и сина си Пол. Пол беше около десетгодишен и изглеждаше запленен от мен. Виктория, сестрата тийнейджърка на Дмитрий, също беше там. Изглеждаше малко по-малка от мен. Третата сестра в семейство Беликови се казваше Соня и бе тръгнала за работа, преди да се събудя. Трябваше да почакам, за да се запозная с нея.