— Наистина ли сама си убила двама стригоя? — попита ме Пол.
— Пол — скара му се Каролина. — Това не е най-любезният въпрос, който би могъл да зададеш.
— Но е вълнуващ — ухили се Виктория. Кестенявата й коса бе примесена със златисти нишки, но тъмните й очи искряха също като на Дмитрий, когато бе развълнуван, и това докосна чувствителна струна в сърцето ми. Отново ме връхлетя дразнещото усещане, че Дмитрий е тук и в същото време не е.
— Да, направила го е — отвърна Сидни. — Видях труповете. Както винаги.
Върху лицето й бе изписано обичайното и измъчено изражение и аз се засмях.
— Поне този път ги оставих на лесно място, за да ги намериш. — Веселото ми настроение внезапно помръкна. — Някой… от хората там забеляза ли, чу ли нещо?
— Отървах се от труповете, преди да ги види някой — отвърна тя. — Ако хората са чули нещо… Е, подобни затънтени горски местности винаги са свързани със суеверия и истории за призраци. Досега не са имали доказателства за съществуването на вампири, но хората там винаги са вярвали, че наоколо има подобни свръхестествени и опасни сили. Но това винаги са били по-скоро легенди.
Тя изрече „истории за призраци“, без да промени изражението си. Запитах се дали миналата нощ е видяла някои от духовете, но накрая реших, че навярно не е. Бе излязла навън почти в самия край на битката и съдейки по миналите си преживявания, никой не можеше да вижда духовете, които ми се явяваха — с изключение на стригоите, както се оказа.
— Сигурно си получила изключително добро обучение — отбеляза Каролина, като премести бебето, така че да се облегне на рамото й. — Като те гледам, ми се струва, че все още би трябвало да ходиш на училище.
— Току-що го напуснах — отвърнах, спечелвайки си още един критичен поглед от страна на Сидни.
— Ти си американка — заключи Олена спокойно. — Какво, за Бога, те е довело в тази част на света?
— Аз… аз търся някого — промърморих след няколко секунди колебание.
Боях се, че ще настояват за подробности или Олена ще ме заподозре, че съм кървава курва, но в този миг вратата се отвори и влезе бабата на Дмитрий — Ева. По-рано бе надникнала в стаята ми и ми бе изкарала ангелите. Дмитрий ми беше казал, че е нещо като вещица и спокойно можех да му вярвам. Имаше вид на стогодишна и беше толкова слаба, че се чудех как вятърът не я отвява. На височина беше около метър и петдесет, а главата й бе покрита с редки сиви кичури. Но това, което ме изплаши, бяха очите й. Всичко останало в нея може да беше крехко и уязвимо, но тези тъмни очи бяха остри и проницателни и сякаш проникваха до дъното на душата ми. Дори и без обяснението на Дмитрий щях да реша, че е вещица. Освен това беше единствената в домакинството, която не говореше английски.
Тя седна на един от свободните столове, а Олена се спусна припряно, за да донесе още блини. Ева промърмори нещо на руски, от което останалите добиха смутен вид. Устните на Сидни се извиха в лека усмивка. Докато говореше, очите на Ева бяха приковани в мен и аз се озърнах наоколо с молба за превод.
— Какво? — попитах.
— Баба казва, че не ни казваш цялата истина за това защо си дошла тук. Казва, че колкото повече я премълчаваш, толкова по-зле ще е — обясни Виктория. Хвърли извинителен поглед към Сидни. — И иска да знае кога си тръгва алхимичката.
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Сидни сухо.
— Ами, аз съм тук… това е дълга история. — Дали можех да скалъпя някакво смътно обяснение?
Ева каза още нещо, а Олена й отговори троснато, но когато се обърна към мен, гласът й бе нежен:
— Не й обръщай внимание, Роуз. Тя е в едно от обичайните си настроения. Защо си тук, си е твоя работа. Макар че аз съм сигурна, че Ейб ще иска да говори с теб по този въпрос. — Намръщи се леко и аз си припомних как преди малко всички около масата се бяха спогледали. — Би трябвало да му благодариш. Той изглежда много загрижен за теб.
— Аз също бих искала да го видя — смутолевих, все още изпълнена с любопитство към този добре охраняван, но иначе обикновен морой, който ме бе докарал и от когото явно всички се притесняваха. Тъй като предпочитах да избегна по-нататъшния разговор защо съм тук, побързах да сменя темата. — Също така бих искала да разгледам Бай. Никога досега не съм била на подобно място, искам да кажа, където живеят толкова много дампири.