Лицето на Виктория светна.
— Аз мога да те разведа, ако наистина си сигурна, че се чувстваш добре. И ако не възнамеряваш веднага да си тръгваш.
Тя смяташе, че просто минавах през града, което напълно ме устройваше. Честно казано, не бях сигурна какво ще правя занапред, след като вече бе съвсем ясно, че Дмитрий не е наблизо. Погледнах въпросително към Сидни.
Тя сви рамене.
— Прави каквото искаш. Аз няма да ходя никъде. — Това бе също доста смущаващо. Тя ме бе довела тук по заповед на началниците си, но сега какво? Е, по-късно щях да се тревожа за това.
Веднага щом се нахраних, Виктория направо ме извлече през вратата, сякаш бях най-вълнуващото нещо, случвало се тук напоследък. През останалата част от закуската Ева не свали очи от мен и въпреки че не каза нищо повече, подозрителният й поглед съвсем ясно показваше, че не вярва на нито една дума, която бях изрекла. Поканих Сидни да излезе с нас, но тя отказа. Вместо това предпочете да се заключи в спалнята си и да чете за гръцките храмове, да провежда контролни телефонни разговори с всички краища на света и да се занимава с нейни си работи.
Виктория каза, че центърът на града не е далеч от къщата и можем да стигнем дотам пеша. Денят беше ясен и студен, но имаше достатъчно слънце и навън беше много приятно.
— Не ни идват често гости — обясни ми тя. — С изключение на мъже морои, но те не се задържат много дълго.
Не каза нищо повече, но аз се запитах за какво ли намеква. Дали тези мъже морои търсеха лесни забавления с жените дампири? Бях отраснала с представата, че тези жени, които не желаеха да станат пазители, са безчестни и порочни. Онези, които бях видяла в „Найтингейл“, със сигурност се вписваха в стереотипа на кървавите курви, но Дмитрий ме бе уверил, че не всички жени дампири са такива. И след като се запознах с жените от семейство Беликови, му повярвах.
Докато се приближавахме към центъра на града, много скоро още един мит се разби на пух и прах. Хората винаги говореха, че кървавите курви живеят в отделни лагери или комуни, но в случая не беше така. Бай не беше голям град, не като Санкт Петербург или дори Омск, но си беше истински град с доста голямо човешко население. Едва ли би могъл да се нарече провинциален лагер или фермерско селище. Всичко наоколо бе удивително нормално и когато наближихме центъра с малки магазини и ресторанти, той също ми се стори не по-различен от всяко друго място на света, където живеят хора. Модерен и обикновен с едва доловим селски привкус.
— Къде са всичките дампири? — зачудих се на глас. Сидни ми бе казала, че имало тайна дампирска субкултура, но аз не видях никакви признаци за такава.
Виктория се усмихна.
— О, те са тук. Ние, дампирите, въртим доста оживен бизнес, имаме и други места, за които хората не подозират. — Можех да разбера, че дампирите биха останали незабелязани в големите градове, но тук ми се струваше невероятно да съществуват в тайни общества. — А мнозина от нас просто живеят и работят заедно с хората. — Кимна към нещо, което приличаше на дрогерия. — Соня работи ето там сега.
— Сега?
— Сега, докато е бременна. — Виктория завъртя очи. — Бих те завела да се запознаеш с нея, но напоследък все е кисела. Надявам се бебето да се роди по-рано.
Тя не каза нищо повече и аз отново се замислих за живота на дампирите и мороите в този град. След това разговорът ни продължи по-непринудено и стана дори закачлив. Никак не беше трудно да харесаш Виктория и само след час двете вече си паснахме така, сякаш се познавахме цял живот. Може би връзката ми с Дмитрий ме сближаваше и със семейството му.
Мислите ми бяха прекъснати, когато някой извика Виктория. Обърнахме се и видяхме много готин младеж дампир да пресича улицата. Имаше светлокестенява коса и тъмни очи, а на възраст беше някъде между мен и Виктория.
Заговори й с приятелски и дружелюбен маниер и тя му се усмихна, посочи ме и каза името ми на руски.
— Това е Николай — обърна се Виктория към мен на английски.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той, превключвайки също на английски. Хвърли ми бърз, преценяващ поглед, както често правеха момчетата, но отново се обърна към Виктория. — Трябва да доведеш Роуз на купона у Марина. В неделя вечер. — Поколеба се и изведнъж доби малко срамежлив вид. — Ти ще ходиш, нали?
Виктория се замисли и аз осъзнах, че тя явно нямаше и представа, че той си пада по нея.