— Ще ходя, но… — Обърна се към мен. — Ще бъдеш ли още тук дотогава?
— Не зная — отвърнах честно. — Но с удоволствие ще дойда, ако още съм тук. Що за купон е това?
— Марина е наша приятелка от училище — обясни Виктория. — Просто ще се съберем, за да се повеселим, преди да се върнем.
— В училище? — попитах глупаво. Някак си досега не ми бе хрумнало, че дампирите тук също ходят на училище.
— В момента сме във ваканция — осведоми ме Николай. — За Великден.
— О! — Беше късен април, но аз нямах представа кога се пада Великден тази година. Дори не знаех кой ден е днес. Във всеки случай Великден още не беше дошъл и сигурно от училище са ги пуснали във ваканция седмица преди празника. В академията „Св. Владимир“ ваканцията беше след Великден. — Къде се намира училището ви?
— На около три часа път оттук. По-отдалечено е дори от Бай. — Виктория се нацупи.
— Бай не е толкова лош град — подразни я Николай.
— Лесно ти е да говориш. Някой ден ще го напуснеш и ще видиш нови и вълнуващи места.
— А ти не можеш ли? — учудих се аз.
Тя се намръщи и сякаш внезапно се почувства неудобно.
— Ами, бих могла… но обикновено не става така, поне не в моето семейство. Баба ми има някои… твърди възгледи за мъжете и жените. Николай ще бъде пазител, но аз ще остана при семейството си.
Николай изведнъж се заинтересува от мен.
— Ти пазител ли си?
— Ами… — Сега аз се почувствах неудобно.
— Тя е убила двама стригои извън града — заговори Виктория, преди да успея да кажа нещо. — Сама.
Той изглеждаше впечатлен.
— Ти си пазител.
— Ами, не… и преди съм убивала, но не съм положила клетва. — Обърнах се и повдигнах косата си, за да му покажа врата си. В допълнение към обичайните почетни знаци мълнии, имах също и татуировка във форма на малка звезда, което означаваше, че съм участвала в битка със стригои. И двамата ахнаха, а Николай изрече нещо на руски. Пуснах косата си и се извърнах. — Какво?
— Ти си… — Виктория прехапа устни, очите й бяха замислени, докато се опитваше да намери подходящи думи. — Необещана! Не зная английската дума.
— Необещана? — попитах. — Предполагам… но не са ли такива всички жени тук?
— Дори и да не сме пазители, ние получаваме знаци, които показват, че сме завършили обучението си. Макар че не е клетвен знак. А такава като теб, която е убила толкова много стригои, а не е дала обет към училището или пазителите… — Виктория сви рамене. — Наричаме ги необещани — това е нещо доста странно.
— Странно е и там, откъдето идвам — признах. Или по-скоро нечувано, дотолкова, че нямахме термин за това. Просто не се правеше.
— Сега трябва да ви оставя — каза Николай и отново изгледа влюбено Виктория. — Но се надявам да се видим на купона у Марина. А може и по-рано?
— Да — съгласих се. Те си казаха довиждане на руски, след което той пресече улицата с непринудената, атлетична грация, която се добиваше при обучението. Напомни ми малко за Дмитрий.
— Май го изплаших — отбелязах.
— Не, той смята, че си вълнуваща.
— Но не колкото теб.
Тя повдигна вежди.
— Какво?
— Той те харесва… искам да кажа, истински те харесва. Не виждаш ли?
— О, ние сме просто приятели.
По държанието й си личеше, че наистина си вярва. Беше напълно безразлична към него, което бе много жалко. Той беше много сладък и мил. След като бедният Николай си тръгна, аз отново повдигнах въпроса за пазителите. Заинтригувах се от различното отношение към тях.
— Ти ми каза, че не можеш… но искаш ли наистина да бъдеш пазител?
Тя се поколеба.
— Никога досега не съм се замисляла над това. В училище получавам нужното обучение и ми харесва да мога да се защитавам. Но предпочитам да използвам уменията си, за да защитавам семейството си, а не мороите. Предполагам, че звучи… — Млъкна, търсейки подходящата дума. — Сексистко? Но мъжете стават пазители, а жените си остават вкъщи. Само моят брат напусна дома.
Едва не се спънах.
— Брат ти? — попитах, опитвайки се да звуча колкото се може по-спокойно.
— Дмитрий — каза тя. — Той е по-голям от мен и от известно време е пазител. Всъщност е в Съединените щати. Отдавна не сме го виждали.
— Ъхъ.
Почувствах се ужасно и безкрайно виновна. Виновна, задето криех истината от Виктория и останалите. Ужасно, защото очевидно никой не си бе направил труда да съобщи новините на семейството. Тя се усмихваше на някакви свои спомени и явно не забеляза промяната в настроението ми.