— Преди месец… училището ни беше нападнато от стригои. Атаката наистина беше много страшна… бяха огромна група стригои. Много от нашите загинаха — и морой, и дампири.
Олена възкликна на руски. Виктория се наведе към мен.
— „Свети Владимир“?
Изненадата ме накара да прекъсна история си.
— Чувала ли си за него?
— Всички са го чували — обади се Каролина. — Всички знаем какво се е случило. Това ли е твоето училище? Ти там ли си била през онази нощ?
Кимнах.
— Нищо чудно, че имаш толкова много мълнии — заключи с възхита Виктория.
— Там ли е Дмитрий сега? — попита Олена. — Ние не знаем нищо за последното му назначение.
— Ъм, да… — Езикът сякаш залепна за гърлото ми. Не можех да дишам. — Бях в училището през нощта на атаката — повторих. — Както и Дмитрий. Той беше един от водачите в битката… и начина, по който се сражава… той беше… беше толкова смел… и…
Думите ми заглъхнаха, но останалите вече бяха разбрали. Олена ахна и отново промърмори нещо на руски. Различих думата „Бог“. Каролина седеше като замръзнала, но Виктория се наведе към мен. Очите й, които толкова приличаха на тези на брат й, се втренчиха напрегнато в мен, толкова напрегнато, както би го направил самият Дмитрий, за да ме накара да кажа истината, колкото и ужасна да е.
— Какво се случи? — настоя тя. — Какво се случи с Дмитрий?
Извърнах се от лицата им и погледът ми се плъзна към дневната. Върху далечната стена зърнах библиотечен шкаф, пълен със стари книги в кожени подвързии. Отстрани върху гърбовете им се виждаха щамповани златни релефни букви. Изведнъж си спомних, че Дмитрий ги бе споменал. Те бяха онези приключенски романи, които майка ми събираше, каза ми веднъж. Подвързиите им са много красиви и аз много ги обичах. Ако обещавах да съм много внимателен, понякога тя ми позволяваше да ги чета. Мисълта за малкия Дмитрий, седнал пред този шкаф, докато прелиства внимателно страниците — и, о, той сигурно е бил много внимателен — почти ме накара да изгубя самообладание. Дали заради тези книги по-късно се бе запалил по каубойските романи?
Ставаше ми все по-трудно да се владея. Нямаше да имам сили да им кажа истината. Емоциите ми бяха твърде силни, спомените ме връхлитаха, докато се опитвах да мисля за нещо — каквото и да е, което не бе свързано с онази ужасна битка.
Тогава погледнах отново към Ева и нещо в странното й, многозначително изражение неочаквано ми вля сили. Трябваше да го направя. Извърнах се отново към останалите.
— Той се би наистина много храбро, а след това помогна в спасителната мисия, за да избавим някои от нашите, които стригоите бяха пленили. И по време на тази мисия беше изключителен, само че… той…
Спрях отново и осъзнах, че по страните ми се стичат сълзи. В съзнанието си отново виждах онази ужасна сцена в пещерата, Дмитрий, толкова близо до свободата и повален в последната минута от стригой. Пропъдих мъчителната картина и поех дълбоко дъх. Трябваше да довърша започнатото. Дължах го на семейството му. Нямаше деликатен начин, по който да го кажа.
— Един от стригоите там… ами, надви Дмитрий.
Каролина зарови лице в рамото на майка си, а Олена не направи усилие да скрие сълзите си. Виктория не плачеше, но лицето й бе застинало в неподвижна маска. Явно с все сили се опитваше да овладее емоциите си, също както би постъпил Дмитрий. Вгледа се в лицето ми. Искаше да се увери.
— Дмитрий е мъртъв.
Изрече го с категорична убеденост, не като въпрос, но продължаваше да се взира в мен за потвърждение. Запитах се дали с нещо съм се издала, че това не е краят на историята. Или може би тя все пак се нуждаеше от потвърждение на думите си. И за миг се замислих дали да не им кажа, че Дмитрий е мъртъв. Това биха им казали от Академията, това биха им казали и другите пазители. Така щеше да е по-лесно за тях… но някак си не можех да ги излъжа, дори и да беше благородна, утешителна лъжа. Дмитрий би искал цялата истина, семейството му — също.
— Не — казах и за един миг лицата на всички се озариха от надежда — поне, докато не заговорих отново. — Дмитрий е стригой.
Глава 8
Реакциите на членовете на семейството на Дмитрий бяха смесени. Някои се разплакаха. Някои бяха смаяни. А други — най-вече Ева и Виктория — просто стояха с безизразни лица, също както би направил Дмитрий. Това ме разстрои не по-малко от сълзите; толкова много ми напомни за него. От всички тях бременната Соня, която се бе прибрала у дома малко след като съобщих новината, имаше най-силна физическа реакция. Тя изтича разплакана в стаята си и повече не пожела да излезе.