Обаче не след дълго Ева и Олена се раздвижиха. Заговориха бързо на руски, явно планираха нещо. Проведоха се няколко телефонни разговора, а Виктория излезе с някаква задача. Изглежда, никой не се нуждаеше от мен, затова аз основно се мотаех из къщата, като се опитвах да не им се пречкам.
Не след дълго се озовах пред шкафа с книгите. Взирах се в лавиците, които бях видяла по-рано, и бавно прокарвах ръка по подвързаните с кожа книги. Заглавията бяха на кирилица, но това нямаше значение. Да ги докосвам и да си представям как Дмитрий ги е държал и чел, някак си ме караше да се чувствам по-близо до него.
— Търсиш нещо леко за четене? — Сидни бе влязла в стаята и стоеше до мен. По-рано отсъстваше от къщата, но вече бе чула новините.
— Съвсем леко, след като не разбирам нито дума — отвърнах.
Посочих към сновящите из къщата членове на семейството. — Какво става тук?
— Организират погребението на Дмитрий — обясни Сидни. — Или по-скоро панихида в негова памет.
Намръщих се.
— Но той не е мъртъв…
— Шшт — прекъсна ме тя с рязък жест и се огледа предпазливо към останалите наоколо. — Не го казвай.
— Но е истина — изсъсках в отговор.
Тя поклати глава.
— Не и за тях. Тук… в тези села и градове… не съществува състояние „между двата свята“. Или си жив, или си мъртъв. Те няма да признаят, че той е станал един от… онези. — Не можа да прикрие отвращението в гласа си. — За тях във всяко едно отношение той е мъртъв. Ще го оплачат и ще продължат. Както би трябвало да направиш и ти.
Не се обидих от грубото й държание, защото знаех, че не го прави нарочно. Просто си беше такава.
Проблемът бе, че състоянието „между два свята“ бе съвсем реално за мен и заради това не можех да продължа напред. Поне засега.
— Роуз… — поде Сидни след няколко секунди мълчание. Избягваше погледа ми. — Съжалявам.
— За Дмитрий?
— Да… Нямах представа. Всъщност не се държах много мило с теб. Искам да кажа, не мога да се преструвам, че ми харесва да съм близо до такива като вас, вие сте… ами, очевидно не сте хора. Но… не зная. И вие имате чувства, и вие обичате, и вас ви боли. А докато сме пътували за насам, си таяла в себе си всички тези ужасни новини, а аз не те облекчих с нищо. Съжалявам за това. Съжалявам и задето си мислех най-лошото за теб.
Отначало реших, че се извинява за това, че ме е нарекла дяволско изчадие, но след това разбрах. Сидни през цялото време си е мислела, че съм дошла, за да стана кървава курва, а сега смяташе, че единствената цел за идването ми тук е да съобщя тъжната вест на семейството на Дмитрий. Не си дадох труд да я поправя.
— Благодаря, но не би могла да знаеш. И честно, ако аз бях на твое място… не зная. Вероятно щях да се държа по същия начин.
— Не — поклати глава тя. — Не би го направила. Ти винаги си мила с хората.
Изгледах я невярващо.
— Да не би през последните дни да си пътувала с някой друг? У дома репутацията ми не е на мило същество. Доста съм избухлива и го осъзнавам.
Тя се усмихна.
— Да, такава си. Но в същото време, когато се налага, казваш правилните неща на хората. Да кажеш истината на Беликови… ами, било е доста трудно. И без значение какво говориш, ти можеш да бъдеш мила и правиш всичко, което е по силите ти, за да накараш другите да се почувстват по-добре. Е, поне през повечето време.
Бях малко изненадана. Така ли изглеждах в очите на другите? Често се възприемах като истинска гаднярка, която избухва и при най-малкия повод, и се замислих как се бях държала със Сидни през последните няколко дни. Двете с нея доста се препирахме, но предполагам, че като цяло съм била приятелски настроена, както и с останалите, с които се запознах.
— Ами, благодаря — смутолевих, не знаейки какво друго да кажа.
— Видя ли се с Ейб, докато се разхождахте с Виктория из града?
— Не. — Осъзнах, че бях забравила за мистериозния си спасител. — А трябваше ли?
— Просто предположих, че те е намерил.
— Кой е той? Защо е дошъл при нас, когато си му казала, че съм ранена?
Сидни се поколеба и си помислих, че и този път любопитството ми ще бъде възнаградено с поредното алхимично мълчание. После, след като се огледа притеснено, заговори с нисък глас.