— Не. — Усмивката му стана малко по-студена. — Въпросът е ти какво правиш тук?
Посочих към къщата, опитвайки се да го давам непукистки.
— Присъствам на погребение.
— Не за това си дошла в Русия.
— Дойдох в Русия, за да кажа на семейство Беликови, че Дмитрий е мъртъв, след като, доколкото разбирам, никой не си е дал труда да го направи.
Това се превръщаше в доста удобно обяснение за присъствието ми тук, но докато Ейб ме изучаваше, по гърба ми пробягаха ледени тръпки, както когато Ева ме гледаше. Също като онази луда старица и той не ми вярваше и аз отново усетих опасния нюанс в иначе привидно приветливата му личност.
Ейб поклати глава и усмивката му изчезна напълно.
— Това също не е причината. Не ме лъжи, момиченце.
Усетих как настръхвам.
— А ти не ме разпитвай, старче. Не и ако не си готов да ми кажеш защо ти и приятелчетата ти сте рискували, изминавайки целия този път, за да вземете Сидни и мен.
Дампирите на Ейб се сковаха, като чуха обръщението „старче“, но за моя изненада, той отново се усмихна — макар че усмивката му не достигна до очите.
— Може би просто ти помагам.
— Не се връзва с това, което чух. Ти си този, който е наредил на алхимиците да изпратят Сидни тук с мен.
— О? — Той повдигна вежди. — Тя ли ти го каза? Ммм… лошо поведение от нейна страна. На началниците й няма да им хареса. Никак.
О, по дяволите. Бях говорила, без да мисля. Не исках Сидни да загази. Ако Ейб наистина беше някакъв „моройски кръстник“ — как го нарече тя? Змей? Змията? Не се съмнявах, че може да си поговори с другите алхимици, които да й стъжнят живота.
— Изтръгнах го насила от нея — излъгах аз. — Аз… аз я заплаших, докато пътувахме с влака. Не беше трудно. Тя и без това вече бе наплашена до смърт от мен.
— Не се съмнявам в това. Те всички са изплашени от нас и този страх е резултат от вековни традиции. Крият се зад кръстовете си, търсейки закрила от тях — въпреки подаръците, които получават чрез татуировките си. В много отношения те притежават същите характерни черти като вас, дампирите, с изключение на репродуктивните проблеми. — Докато говореше, гледаше към звездите, като някакъв древен философ, разсъждаващ за тайните на вселената. Държеше се така, сякаш всичко това е някаква шега, докато беше съвсем ясно, че има някакви планове за мен. Но аз не исках да бъда част от ничии планове — особено когато не знаех що за планове са.
— Да, да, сигурна съм, че цяла нощ бихме могли да си говорим за алхимиците и как вие ги контролирате — троснах се. — Но аз все още не зная какво искаш от мен.
— Нищо — отвърна той просто.
— Нищо? Направил си си целия този труд да ме свържеш със Сидни и да ме последваш тук за нищо?
Той сведе поглед от небето. В очите му блеснаха опасни искри.
— Ти не ме интересуваш. Имам свой бизнес, за който да се грижа. Дойдох заради други, които се интересуват от теб.
Сковах се. Най-после ме обзе истински страх. Мамка му. Значи наистина ме търсеха. Но кой? Лиса? Ейдриън? Татяна? Последното предположение ме изнерви още повече. Останалите биха ме търсили от загриженост за мен. Но Татяна… Татяна се боеше да не избягам с Ейдриън. Отново си помислих, че ако тя иска да ме намери, то е, за да се увери, че никога няма да се върна обратно. Ейб ми приличаше точно на такъв тип, който можеше да направи така, че някой да изчезне.
— И какво искат тези други? Искат да се върна у дома? — попитах, опитвайки се да изглеждам безстрашна. — Да не си мислиш, че може просто ей-така да се появиш тук и да ме завлечеш обратно в Щатите?
Тайнствената усмивка на Ейб се завърна.
— А ти мислиш ли, че мога просто да те завлека обратно?
— Ами — изрекох подигравателно, отново без да мисля, — ти не можеш. Но твоите момчета могат. Е, може би. А може и да ги надвия.
За пръв път Ейб се засмя високо — дълбок, гърлен смях, изпълнен с искрено веселие.
— Ти наистина оправдаваш репутацията си на безразсъдна и импулсивна личност. Очарователно. — Страхотно, няма що. Ейб навярно разполагаше с цяло досие за мен. Сигурно знаеше и какво обичам за закуска. — Ще се спазаря с теб. Ти ще ми кажеш защо си тук, а после ще ти кажа защо аз съм тук.
— Аз вече ти казах.
Като с магическа пръчка смехът и веселото му настроение изчезнаха. Пристъпи по-близо към мястото, където стоях, и видях как пазителите му се напрегнаха.