Тъкмо заради това негово поведение го обичах толкова много. И аз приличах на него. Също се впусках да помагам на онези, които се нуждаеха, макар че понякога не би трябвало да го правя. Другите ме наричаха луда заради това, но Дмитрий разбираше. Той винаги ме разбираше и част от това, върху което работехме, беше как да обуздая импулсивното желание да се впусна в опасно начинание, да обмисля и преценя рисковете. Имах чувството, че никога никой на този свят нямаше да ме разбира така, както той ме разбираше.
Не бях осъзнала, че лицето ми е мокро от сълзи, докато не забелязах, че всички ме гледат. Отначало реших, че сигурно ме мислят за луда, задето плача, но сетне осъзнах, че някой ми бе задал въпрос.
— Те искат да им разкажеш за последните дни на Дмитрий — каза ми Виктория. — Кажи ни нещо. Какво е правил? Какъв е бил?
Избърсах лицето си с ръкава на ризата и се втренчих в огъня. И преди съм говорила пред други без колебания, но сега беше различно.
— Аз… аз не мога — казах на Виктория с напрегнат и тих глас. — Не мога да говоря за него.
Тя стисна ръката ми.
— Моля те. Те имат нужда да чуят за него. Трябва да знаят. Просто ни кажи каквото и да е. Какъв беше той?
— Той… ти е бил брат. Ти знаеш.
— Да — рече тя нежно. — Но ние искаме да знаем какво е твоето мнение за него.
Продължавах да се взирам в огъня, наблюдавах как пламъците танцуваха, изменяйки цвета си от оранжев в син.
— Той… той беше най-добрият мъж, когото някога съм познавала. — Млъкнах, за да се окопитя, а Виктория се възползва от паузата, за да преведе думите ми на руски. — И беше един от най-добрите пазители. Искам да кажа, че беше много по-млад в сравнение с мнозина от тях, но всички знаеха кой е. Познаваха репутацията му и мнозина търсеха съвет от него. Наричаха го бог. И винаги, когато имаше схватка… или опасност… той винаги беше в предната редица. Никога не е трепвал, не се е колебал. А преди два месеца, когато училището ни бе нападнато…
Тук се задавих. Близките му ми бяха казали, че знаят за атаката — че всички знаят за нея — и от лицата на тук присъстващите, разбрах, че беше истина. Не беше нужно да се разпростирам надълго и нашироко за онази нощ и преживения ужас.
— През онази нощ — продължих — Дмитрий се хвърли в битка със стригоите. Двамата бяхме заедно, когато разбрахме за нападението. Аз исках да остана и да му помогна, но той не ми позволи. Само ми каза да бягам и да предупредя останалите. А той остана, без да знае с колко стригои ще трябва да се бие, докато извикам помощ. Все още не зная с колко се е сражавал, но бяха цяла група. И той се е справил с всички съвсем сам.
Осмелих се да погледна лицата около мен. Всички бяха толкова тихи и неподвижни, че се зачудих дали дишат.
— Беше много трудно — казах им. Без да осъзнавам, гласът ми се бе превърнал в шепот. Наложи се да повторя по-високо. — Беше много трудно. Не исках да го оставям, но знаех, че трябва. Бе ме научил на толкова много неща, но най-главното беше, че ние трябва да защитаваме другите. Мой дълг беше да предупредя останалите, въпреки че отчаяно исках да остана с него. През цялото време сърцето ми повтаряше: „Върни се, върни се. Върви при него!“ Но знаех какво трябва да направя, а и освен това знаех, че част от него се опитва да ме защити и опази. И ако ролите ни бяха сменени… ами аз също щях да го заставя да побегне.
Въздъхнах изненадана, че бях изляла толкова много от стаеното в сърцето ми. Върнах се към битката.
— Дори и след като останалите пазители му се притекоха на помощ, Дмитрий продължи да се сражава неуморно и изби повече стригои, отколкото всички останали. — Всъщност после двамата с Кристиан избихме повечето. — Той… той беше невероятен.
Разказах им останалата част от историята, която бях разказала и на близките му. Само че този път поукрасих малко подробностите, като наблегнах колко неустрашим и безпощаден е бил. Докато говорех, думите ми причиняваха болка и все пак… изпитах облекчение да ги изрека. Толкова дълго бях пазила само за себе си спомените от онази нощ. Но накрая трябваше да им разкажа за пещерата. А това… това беше най-лошото.
— Попаднахме в капан, докато бягахме от пещерата на стригоите. Тя имаше два входа и ние нападнахме от двете страни. Някои от нашите се оказаха в капан, а и имаше повече стригои, отколкото първоначално смятахме. Загубихме хора… но щяхме да загубим повече, ако Дмитрий не беше там. Той отказа да напусне пещерата, докато всички не излязат. Не се боеше да рискува живота си. Знаеше, че трябва да спаси останалите…