Видях в очите му онази решителност. Планът беше да се оттеглим веднага след като всички излязат, но имах чувството, че щеше да остане, докато не убие всеки стригой, изпречил се на пътя му. Но все пак се подчини на заповедите и накрая започна да се оттегля, когато видя, че всички вече са в безопасност. В онези последни мигове, преди стригоят да го ухапе, очите на Дмитрий се срещнаха с моите. Погледът му бе пълен с толкова любов, че сякаш цялата пещера се изпълни със светлина. Изражението му ми казваше това, за което бяхме говорили по-рано: Можем да бъдем заедно, Роуз. Скоро. Почти успяхме. И нищо вече не може да ни раздели…
Все пак не споменах тази част. Когато разказах историята докрай, лицата на събралите се бяха мрачни, но в същото време изразяваха безкрайно благоговение и уважение. Зад останалите забелязах Ейб и пазителите му, които също слушаха. Неговото лице бе неразгадаемо. Сурово, но не сърдито, нито заплашително. Малки чашки започнаха да обикалят присъстващите и някой подаде една и на мен. Един дампир, когото не познавах, един от малкото мъже, които присъстваха, стана и вдигна чашата си във въздуха. Говори високо и почтително и чух няколко пъти да споменава името на Дмитрий. Когато свърши, отпи от чашата си. Всички го последваха, така че и аз не останах по-назад.
И едва не се задавих до смърт.
Беше все едно огън в течна форма. Беше ми потребна цялата ми сила, за да преглътна и да не опръскам тези около мен.
— К…какво е това? — попитах, докато кашлях.
Виктория се ухили.
— Водка.
Погледнах я над ръба на чашата.
— Не, не е. И преди съм пила водка.
— Но не руска водка.
Очевидно не бях. Насилих се да изпия останалото в знак на уважение към паметта на Дмитрий, макар да имах чувството, че ако той беше тук, нямаше да ми позволи. Мислех, че след като разкажа историята си, вече няма да съм в центъра на всеобщото внимание, но явно бях сгрешила. Всички ми задаваха въпроси. Искаха да узнаят повече за Дмитрий, повече за живота, който бе водил напоследък. Искаха да знаят всичко за нас като двойка. Изглежда, всички бяха разбрали, че двамата с Дмитрий бяхме влюбени — и явно нямаха нищо против. Разпитваха ме как сме се срещнали, колко дълго сме били заедно…
И през цялото време продължиха да ми пълнят чашата. Твърдо решена да не изглеждам като глупачка, продължих да пия, докато накрая вече успявах да преглътна водката, без да се задавя с течността или да я изплюя. Колкото повече пиех, толкова по-шумни и оживени ставаха историите ми. Крайниците ми започнаха да се преплитат и една част от мен осъзнаваше, че всичко това не е никак добра идея. Е, добре, всички части от мен го знаеха.
Накрая хората започнаха да се разотиват. Нямах представа кое време е, но мисля, че минаваше полунощ. А може и да беше по-късно. Аз също се изправих, като установих, че е доста по-трудно, отколкото очаквах. Целият свят се люлееше, а стомахът ми никак не бе в съгласие с мен. Някой ме хвана за ръката, за да не падна.
— По-леко — каза Сидни. — Не се напрягай. — Бавно и внимателно тя ме поведе към къщата.
— Господи — простенах. — Да не би да използват това чудо за ракетно гориво?
— Никой не те е карал да го пиеш.
— Хей, не ми чети лекция. Освен това трябваше да съм любезна.
— Разбира се — промърмори тя.
Влязохме вътре, но след това предстоеше почти невъзможната задача да се кача до стаята, в която ме бе настанила Олена. Всяка крачка беше истинско мъчение.
— Всички те знаят за мен и Дмитрий — изфъфлих, чудейки се дали бих казала всичко това, ако бях трезва. — Но аз никога не съм им казвала, че сме били заедно.
— И не беше нужно. Беше изписано на лицето ти.
— Държаха се все едно съм негова вдовица или нещо подобно.
— Може и да си. — Стигнахме до стаята ми и тя ми помогна да седна на леглото. — Тук наоколо малко хора се женят. Ако си с някого достатъчно дълго, се смята, че все едно сте женени.
Въздъхнах и с размътените си очи се втренчих в пространството.
— Той ми липсва толкова много.
— Съжалявам — промълви Сидни.
— Дали някога ще се почувствам по-добре?
Въпросът ми, изглежда, я изненада.