— Искаш ли?
Дори сутрешното революционно настроение на Лиса си имаше граници. Болката в слепоочията от снощния винен разгул още не бе преминала.
— Ъъ, не.
— Страхливци — заключи Ейвъри и се обърна към Ейдриън. — Е, добре тогава, господин Ивашков, слагай каната с кафето. Обичам коняка си с глътка кафе.
Малко след това излязох от главата на Лиса, завърнах се в моята и потънах в благословената забрава на собствените си обичайни сънища. Но блаженството ми не продължи дълго, защото много скоро силни удари ме върнаха към действителността.
Отворих очи и силна, пронизваща болка запулсира в задната част на черепа ми — без съмнение последиците от онази отровна водка. Махмурлукът на Лиса не беше нищо в сравнение с моя. Понечих да затворя очи, за да потъна отново в дълбок сън, който щеше да премахне болката. Тогава отново чух ударите и което беше още по-лошо, цялото ми легло се тресеше с все сила. Някой го риташе.
Отворих отново очи, обърнах се и се озовах право срещу умните тъмни очи на Ева. Ако Сидни беше срещала много дампири като Ева, можех да я разбера защо смяташе, че сме слуги на дявола. Стиснала устни, Ева отново изрита леглото.
— Хей! — извиках. — Вече съм будна!
Старицата промърмори нещо на руски, а Пол надникна зад нея и преведе.
— Тя казва, че не си будна, докато не станеш от леглото.
И без повече предупреждения, тази садистична вещица продължи да рита леглото. Аз се изправих рязко и светът се завъртя около мен. Казвала съм го и преди, но този път наистина го мислех. Повече никога нямаше да пия. Никога нищо добро не излизаше от това. Завивките изглеждаха адски изкусителни за агонизиращото ми тяло, но още няколко ритника от обутия в ботуш крак на Ева ме накараха да скоча от леглото.
— Добре, добре. Сега доволна ли си? Станах. — Изражението на Ева не се промени, но поне спря да рита леглото. Обърнах се към момчето. — Какво става?
— Баба казва, че трябва да отидеш с нея.
— Къде?
— Тя каза, че не е нужно да знаеш.
Понечих да заявя, че никъде няма да отида с тази луда вещица, но един поглед към заплашително й лице ме накара да размисля. Нищо чудо да превръщаше тези, които не й се подчиняват, в крастави жаби.
— Добре — промърморих. — Ще бъда готова, след като си взема душ и се преоблека.
Пол преведе думите ми, но Ева поклати глава и отново заговори.
— Тя казва, че няма време — обясни Пол. — Трябва да тръгнем веднага.
— Мога ли поне да си измия зъбите?
Тя направи тази малка отстъпка, но явно и дума не можеше да става за смяна на дрехите. Всъщност навярно така бе по-добре. Всяка стъпка ме караше да се чувствам още по-замаяна и вероятно щях да припадна, ако трябваше да свърша нещо толкова сложно като събличане и обличане. Дрехите ми не миришеха, нито бяха изцапани, а само малко смачкани, тъй като бях спала с тях.
Когато слязох долу, видях, че никой не беше буден, с изключение на Олена. Тя миеше чиниите, останали от миналата нощ, и се изненада да ме види будна. Така ставахме двама.
— Не е ли рано за теб? — попита майката на Дмитрий.
Обърнах се и погледнах кухненския часовник. Ахнах. Бяха минали само четири часа, откакто си бях легнала.
— Мили Боже! Нима слънцето вече е изгряло?
Удивително, но беше. Олена предложи да ми направи закуска, но Ева даде да се разбере, че няма време. Стомахът ми едновременно искаше и ненавиждаше храната, затова не можах да определя дали беше добре, или зле да погладувам.
— Няма значение — махнах с ръка. — По-добре да вървим и да свършим с това.
Ева отиде в дневната и след малко се върна с голяма чанта с дълга дръжка. Подаде ми я и ме погледна очаквателно. Аз свих рамене, взех я и я преметнах през рамо. Беше пълна, но не тежеше чак толкова много. Тя отиде в друга стая и се върна с още една платнена чанта. Взех и нея и преметнах дръжките й през същото рамо, като трябваше да се постарая да не загубя равновесие. Тази беше по-тежка, но гърбът ми не възрази особено.
Когато излезе за трети път и се върна с голяма кутия, започнах да се нервирам.
— Какво е това? — настоях да узная, като я взех от нея. Тежеше, сякаш беше пълна с тухли.
— Баба каза, че трябва да ги носиш — обяви Пол.
Ева ми подаде още една кутия, като я сложи върху първата. Не беше толкова тежка, но в този момент това вече наистина нямаше значение. Олена ми хвърли съчувствен поглед, поклати глава и се върна мълчаливо към чиниите. Очевидно нямаше желание да спори с Ева.