След това Ева потегли, а аз я последвах послушно, опитвайки се да крепя кутиите и чантите на рамото ми. Беше доста тежък товар и тялото ми, страдащо от махмурлук, никак не бе доволно, но бях достатъчно силна и реших, че едва ли ще е проблем да отида до града или където там ни водеше тази шантава старица. Пол подтичваше от едната ми страна. Явно задачата му беше да ме осведоми, ако Ева реши, че трябва да нося още нещо.
Изглежда, пролетта идваше по-бързо в Сибир, отколкото в Монтана. Небето беше ясно, а лъчите на сутрешното слънце стопляха удивително бързо всичко наоколо. Е, не можеше да се сравни с летните горещини, но времето определено беше приятно. Но не и за мороите.
— Знаеш ли къде отиваме? — попитах Пол.
— Не — отвърна той весело.
Въпреки че беше толкова стара, Ева се движеше с удивителна бързина и аз установих, че трябва да бързам, ако исках да не изоставам с товара си. По някое време тя погледна назад и каза нещо. Пол преведе.
— Баба каза, че е изненадана, че не можеш да вървиш по-бързо.
— Да, аз пък съм изненадана, че някой друг не носи всичко това.
Той отново преведе.
— Тя каза, че след като си толкова прочута убийца на стригои, това не би трябвало да е проблем.
Изпълних се с огромно облекчение, когато видях, че наближаваме центъра на града… само че ние го подминахме.
— О, хайде стига — измърморих. — Къде, по дяволите, отиваме?
Без да се обърне, Ева избъбри нещо.
— Баба каза, че вуйчо Димка никога не би се оплаквал толкова много.
Момчето не беше виновно за случващото се. Той беше просто посредник, но въпреки това всеки път, когато заговореше, ми идеше да го сритам. Както и да е, продължих да нося товара си и не казах нищо повече. Донякъде Ева имаше право. Бях ловец на стригои и беше истина, че Дмитрий никога не би се оплакал заради капризите на една стара дама. Щеше търпеливо да изпълни задължението си.
Опитах се да го призова в мислите си и да почерпя сили от него. Отново си спомних онзи път в хижата, за вкуса на устните му и прекрасното усещане на кожата му върху моята.
Сякаш отново чух гласа му да шепне в ухото ми, че ме обича, че съм красива, че съм единствената… Мисълта за него не облекчи пътуването с Ева, но го направи много по-поносимо.
Бяхме вървели повече от час, когато най-после стигнахме до малка къща. Цялата бях плувнала в пот и едва не припаднах от облекчение. Къщата беше на един етаж, построена от обикновени дъски, очукани от времето и изгнили от дъждовете. Но прозорците бяха обградени с много красиви и стилни дървени жалузи, боядисани в синьо, украсени с бели шарки. Бяха същите ярки цветове, които бях видяла върху сградите в Москва и Санкт Петербург. Ева почука на вратата. Отначало не се чу нито звук и аз се паникьосах, че трябва да се обърнем и да потеглим обратно.
Накрая една жена отвори вратата — морой. Беше около тридесетина годишна, много хубава, с високи скули и руса коса, но с ягодово червен оттенък. Като видя Ева, възкликна изненадано, усмихна се и я поздрави на руски. Погледна към Пол и мен и бързо отстъпи настрани, за да влезем.
Мина на английски веднага щом разбра, че съм американка. Всички тези хора, които владееха поне два езика, искрено ме удивляваха. В Щатите това не беше често срещано явление. Тя посочи към масата и ми каза да седна, което посрещнах с огромна радост.
— Казвам се Оксана — представи се жената и стисна ръката ми. — Съпругът ми Марк е в градината и скоро ще дойде.
— Аз съм Роуз — отвърнах.
Оксана ни предложи столове. Моят беше дървен с права облегалка, но в този момент ми се стори като пухено легло. Въздъхнах щастливо и изтрих потта от челото си. Междувременно Оксана разопакова нещата, които носех.
Чантите бяха пълни с остатъци от храната от панихидата. Горната кутия съдържаше някакви чинии и тенджери. Пол обясни, че преди много време Оксана ги била дала назаем на баба му. Накрая Оксана стигна до най-долната кутия и ако щете ми вярвайте, но тя беше пълна с… тухли.
— Сигурно е някаква шега — едва успях да изрека. От другата страна на стаята Ева изглеждаше изключително самодоволна.
Оксана много се зарадва на подаръците.
— О, Марк много ще се зарадва за тухлите. — Усмихна ми се. — Много мило от твоя страна, че си ги донесла чак дотук.
— За мен беше удоволствие — излъгах най-безсрамно.