Все пак това не означаваше, че мъжете се прибираха сами у дома. По някое време на вечерта обикновено се появяваха жени дампири — всяка нощ различни. Бяха облечени в рокли с дълбоки деколтета, със силен грим, пиеха яко и се смееха шумно на всичко, което казваха мъжете морои — което вероятно дори и не беше смешно. Жените винаги носеха косите си спуснати, но от време на време, докато обръщаха глави, вратовете им се разкриваха и се виждаха лилавосинкави белези. Те бяха кървави курви — дампири, които позволяваха на мороите да пият кръв от тях по време на секс. Това също беше табу — макар че все още се случваше тайно.
Исках да издебна двамата мъже морои, когато са по-далеч от бдителните погледи на пазителите си, за да ги разпитам. Но това се оказа невъзможно. Пазителите никога не ги оставяха сами. Дори се опитах да ги проследя, но всеки път щом групата напуснеше клуба, почти веднага се качваха в лимузина, а това правеше немислимо проследяването им пеша. Бях доста обезсърчена.
Накрая взех решение тази вечер да приближа групата, рискувайки да бъда разкрита от дампирите. Не знаех дали някой от Академията ме търси, нито дали групата ще се заинтересува коя съм. Може би имах твърде високо мнение за себе си. Беше много възможно на никого да не му пука за една избягала бивша ученичка. Но ако някой ме търсеше, описанието ми вече бе станало достояние на пазителите по света. Въпреки че бях навършила осемнадесет години, не можех да попреча на някои хора от Щатите да ме върнат обратно насила, а нямаше начин да се прибера, преди да съм открила Дмитрий.
Тъкмо обмислях да се приближа към групата морои, когато една от жените дампири стана от масата и отиде до бара. Разбира се, пазителите я наблюдаваха, но изглеждаха спокойни за сигурността й и вниманието им беше насочено главно към мороите. Досега през цялото това време си мислех, че мъжете морои са най-добрият начин да получа информация за града на дампирите и кървавите курви — но нима имаше по-добра възможност да намеря това място от това да попитам направо истинска кървава курва?
Станах непринудено от масата си и приближих към бара, сякаш се канех да си поръчам питие. Застанах до плота, докато жената чакаше бармана и я огледах с периферното си зрение. Беше руса и облечена в дълга рокля, цялата обшита със сребристи пайети. Не можах да определя дали черната ми плътно прилепнала сатенена рокля изглежда стилна или скучна в сравнение с нейната. Всичките й движения — дори начинът, по който стоеше — бяха грациозни като на танцьорка. Барманът обслужваше други клиенти и аз реших — сега или никога. Наведох се към нея.
— Говорите ли английски?
Тя подскочи от изненада и ме погледна. Беше по-възрастна, отколкото очаквах, явно гримът прикриваше годините й. Сините й очи ме прецениха набързо, регистрирайки ме като дампир.
— Да — отвърна предпазливо. Изрече думата със силен акцент.
— Търся един град… град в Сибир, където живеят много дампири. Сещате ли се за какво говоря? Трябва да го намеря.
Тя отново ме огледа изпитателно, но не можах да прочета нищо по изражението на лицето й. Съдейки по безизразната й физиономия, като нищо би могла да е пазител. Може би някога се е обучавала за такава.
— Недей — заяви рязко. — Не го търси. — Извърна се и отново насочи поглед към бармана, докато той приготвяше някакъв син коктейл, украсен с черешка.
Докоснах ръката й.
— Трябва да го намеря. Има един мъж… — Думата ме задави. Дотук с хладнокръвния разпит. Само мисълта за Дмитрий накара сърцето ми да заседне в гърлото. Как бих могла да го обясня на тази жена? Че съм тръгнала по отдавна изстинала следа, за да търся мъжа, когото най-много обичах на този свят — мъжа, превърнат в стригой и когото сега исках да убия? Дори и в момента можех да си представя съвсем ясно топлите му кафяви очи и начина, по който ръцете му ме докосваха. Как бих могла да направя това, заради което бях прекосила Оксана?
Съсредоточи се, Роуз. Съсредоточи се.
Жената дампир отново ме погледна.
— Той не го заслужава — рече. Явно ме бе разбрала погрешно. Без съмнение ме бе взела за отчаяно влюбено момиче, преследващо гаджето си, каквото донякъде може би бях. — Ти си твърде млада… за теб не е късно да избегнеш всичко това. — Лицето й може и да оставаше безизразно, ала в гласа й се долавяше тъга. — Живей живота си. И стой по-далеч от онова място.