Приключихме с храната и аз скочих от масата, за да помогна с раздигането. Оксана поклати глава.
— Не, няма нужда. Трябва да отидеш с Марк.
— Ъ? — изненадах се аз.
Марк попи устни със салфетката си и се изправи.
— Да. Да вървим в градината.
Понечих да го последвам, но се спрях и хвърлих поглед към Ева. Очаквах да ме смъмри, задето зарязвам чиниите, но изражението й не беше нито неодобрително, нито самодоволно. Беше по-скоро… многозначително. Почти очаквателно. Нещо в него извика студени тръпки по гърба ми и аз си спомних думите на Виктория: Ева бе сънувала пристигането ми.
Градината, в която ме въведе Марк, бе по-голяма отколкото очаквах, оградена от дебела тухлена стена, покрай която се извисяваха дървета. Вече се бяха разлистили и младите листа правеха сянка. Повечето от храстите и цветята бяха разцъфтели, а младите издънки се бяха източили. Беше много красиво и аз се запитах дали Оксана няма пръст във всичко това. С помощта на духа Лиса можеше да накара растенията да пораснат и разцъфтят. Марк посочи към една каменна пейка. Двамата седнахме мълчаливо един до друг.
— Е — наруши той тишината. — Какво би искала да знаеш?
— Леле. Май не си губиш времето.
— Не виждам защо да го правя. Сигурно имаш много въпроси. Ще отговоря, доколкото е във възможностите ми.
— Откъде знаеш? — попитах. — Че аз също съм „целуната от сянката“? Знаеш го, нали?
Той кимна.
— Ева ни каза.
Е, това вече беше изненада.
— Ева?
— Тя може да усеща нещата… неща, които останалите от нас не умеят. Макар че невинаги разбира какво усеща. Просто знае, че у теб има нещо странно, което е усетила около друга личност. Затова те е довела при мен.
— Струва ми се, че можеше да го направи и без да ме кара да мъкна половината кухня.
Марк се засмя.
— Не го приемай лично. Тя те изпитва. Искала е да разбере дали си достойна за нейния внук.
— И какъв е смисълът? Той вече е мъртъв. — Думите едва не ме задавиха.
— Истина е, но въпреки всичко за нея е важно. И между другото, тя наистина мисли, че си достойна.
— Показва го по доста странен начин. Искам да кажа, извън това, че ме доведе да се срещна с вас.
Той отново се засмя.
— Дори без нея, Оксана щеше да разбере каква си още щом те види. Когато си целуната от сянката, аурата ти се променя.
— Значи тя също може да вижда аурите — промърморих аз. — Какво друго прави? Сигурно може да лекува, иначе ти нямаше да си целунат от сянката. Владее ли супервнушението? Може ли да влиза в сънищата на другите?
Това го изненада.
— Да, внушението й е много силно… но, какво искаш да кажеш с това да влиза в сънищата на другите?
— Ами то е като… нахлува в съзнанието им, когато са заспали. В съзнанието на всички, не само в твоето. Тогава те могат да водят разговор, сякаш са заедно. Един мой приятел го може.
По изражението на Марк разбрах, че това е новост за него.
— Твой приятел? Този, с когото сте партньори по връзка?
Партньори по връзка? Никога не бях чувала този термин. Прозвуча ми странно, но имаше смисъл.
— Не… един друг, който владее духа.
— Друг? Колко познаваш?
— На практика трима. Е, сега вече четирима, като броим Оксана.
Марк се извърна и се загледа разсеяно в туфа розови цветя.
— Толкова много… това е невероятно. Аз съм срещал само един, който владее духа, и това беше преди много години. Той също беше свързан с пазителя си. Пазителят умря и това го съсипа. Той все още помага на мен и Оксана, когато се опитваме да разберем някои неща.
През цялото време бях подготвена за смъртта си и се боях за живота на Лиса. При все това никога не ми бе хрумвало какво щеше да е смъртта за двама души, които са свързани. Как щеше да се отрази на другия? Какво щеше да е усещането, когато се отвори толкова огромна празнина, след като си бил неразривно свързан с този, който си е отишъл?
— Макар той никога да не ми е споменавал, че се вмъква в сънищата на другите — продължи Марк. Засмя се и около сините му очи се образуваха дружелюбни бръчици. — Мислех си, че бих могъл да ти помогна, но може би си дошла тук, за да помогнеш на мен.