— Времето ти тук изтече — изсъска Ейб. — В Бай. В Русия. Върни се в Щатите. Ще ти дам всичко, от което имаш нужда — пари, билети първа класа, каквото пожелаеш.
Изскубнах се от хватката му и внимателно отстъпих назад.
— Не ми трябват нито помощта, нито парите ти, които само един Бог знае откъде идват. — Група хора завиха зад ъгъла, смееха се и разговаряха и аз отстъпих още по-назад, сигурна, че Ейб няма да предприеме нещо пред свидетели. Това ме накара да се почувствам по-смела и уверена, което си беше доста глупаво от моя страна. — А и вече ти казах: ще се върна, когато аз реша.
Погледът на Ейб се плъзна по пешеходците и той също се отдръпна заедно с пазителите си. Смразяващата усмивка отново се появи на лицето му.
— А аз пък ти казах, че мога да бъда много добър приятел или много лош враг. Махни се от Бай, преди да се увериш в едно от двете.
За огромно мое облекчение, той се обърна и си тръгна. И без това не исках да види страха, изписан по лицето ми.
Онази нощ си легнах рано. Нямах желание да общувам с никого. Лежах известно време в леглото, прелиствах списание, което не можех да прочета и изненадващо се почувствах много изморена. Мисля, че срещите ми с Марк и Ейб ме бяха изтощили. Думите на Марк да остана засегнаха чувствителна струна в душата ми, особено след разговора ми малко по-рано с Виктория. Откритите заплахи на Ейб ме накараха да застана нащрек срещу онзи, за когото той работеше, и който явно искаше да напусна Русия. Питах се дали наистина ще изгуби търпение, ще спре да се пазари с мен и ще премине към някакви действия?
Постепенно се унесох в сън и ме обзе познатото чувство, че съм в един от сънищата на Ейдриън. Отдавна не се бе случвало и вече бях започнала да си мисля, че наистина ме е послушал, когато последния път му казах да стои далеч от мен. Разбира се, винаги му го казвах. Беше минало дълго време, без да ме посети и колкото и да не исках да си призная, той ми липсваше.
Сцената, която този път бе избрал, беше част от територията на Академията — гориста местност близо до езерото. Всичко наоколо беше зелено и цъфтеше, обляно от слънчева светлина. Подозирах, че фантазията на Ейдриън не отговаря точно на времето, което беше в момента в Монтана, но нали бе негово творение. Можеше да направи всичко, което пожелае.
— Малък дампир — рече той и ми се усмихна. — Отдавна не сме се виждали.
— Мислех, че вече си приключил с мен — отвърнах и седнах върху голяма, гладка скала.
— Никога няма да приключа с теб. — Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и приближи към мен. — Макар че… ако трябва да съм честен, наистина този път смятах да не идвам повече. Но исках да разбера дали още си жива.
— Жива съм и съм добре.
Той отново ми се усмихна. Слънчевите лъчи танцуваха върху кестенявата му коса, хвърляйки златисти отблясъци.
— Добре. Всъщност наистина изглеждаш много добре. Аурата ти е по-добра от всякога. — Погледът му се плъзна надолу по лицето ми и се спря върху ръцете ми, скръстени в скута. Намръщи се, коленичи и вдигна дясната ми ръка. — Какво е това?
Беше пръстенът на Оксана. Въпреки че халката бе съвсем семпла, среброто проблесна на слънцето. Сънищата бяха толкова странни. Двамата с Ейдриън не бяхме заедно, но пръстенът ме бе последвал и бе запазил достатъчно от силата си, за да я усети той.
— Магия. Омагьосан е с духа.
Също като мен, и той никога не се бе замислял за подобно нещо. Лицето му доби напрегнато изражение.
— И той лекува, така ли? Изчистил е част от мрака в аурата ти.
— Част — отвърнах, почувствала се неловко от напрегнатия му поглед. Свалих пръстена и го пъхнах в джоба си. — Временно е. Срещнах още някой, който владее духа, и дампир, целунат от сянката.
Изненадата върху лицето му се задълбочи.
— Какво? Къде?
Аз прехапах устни и поклатих глава.
— По дяволите, Роуз! Това е нещо голямо. Знаеш колко усилено двамата с Лиса търсим други като нас, които владеят духа. Кажи ми къде са те.
— Не. Може би по-късно. Не искам да ме намерите.
Зелените му очи блеснаха гневно.
— Виж, спри поне за миг да си въобразяваш, че целият свят се върти само около теб, става ли? Това се отнася за Лиса и мен, как да разберем тази магия, която е в нас. Ако си открила хора, които могат да ни помогнат, ние трябва да знаем.
— Може би по-късно — повторих решително. — Скоро ще се махна оттук, тогава ще ти кажа.