Зелените му очи бяха последното, което видях, преди да се събудя в леглото си. Надигнах се. Сърцето ми биеше лудешки, сякаш щеше да се пръсне и ми идеше да заплача. Ейдриън беше прав, наистина се държах като разглезено момиченце. Нахвърлих му се, а той изобщо не го заслужаваше. И все пак… не можех да се овладея. Лиса ми липсваше. И дори Ейдриън ми липсваше. А сега някой друг заемаше мястото ми, някой, който нямаше да си тръгне просто така, както бях направила аз.
Повече няма да се върна.
И за пръв път имах чувството, че този път той наистина няма да се върне.
Глава 13
На следващия ден беше Великден. Всички бяха станали и се приготвяха за църква. Цялата къща ухаеше приятно, изпълнена с ароматите на храната, която приготвяше Олена. Празният ми стомах запротестира и се запитах дали ще успея да дочакам до следобеда за огромното пиршество, което тя приготвяше. Въпреки по-особеното ми отношение и съмненията ми към Бог, през живота си доста често бях ходила на църква. Най-вече от любезност към останалите и желание да се впиша в обществените порядки. Дмитрий ходеше, защото там намираше успокоение. Питах се дали отиването ми днес в Божия храм ще ми даде някакво просветление за това, което трябва да направя.
Малко ме беше срам да придружа останалите. Всички бяха официално облечени, а аз нямах други дрехи освен джинси и обикновени ризи. Виктория забеляза притеснението ми и ми зае бяла дантелена блуза, която ми беше малко тясна, но иначе ми стоеше добре. След като се настанихме на семейната пейка, аз се огледах, питайки се как Дмитрий бе намирал успокоение в тесния параклис на Академията, след като е израснал с това място.
Беше огромно. Можеше да побере четири параклиса. Таванът бе висок, украсен със сложни орнаменти и позлата, а иконите на светците покриваха почти всяка повърхност. Обстановката бе величествена и направо заслепяваща. Въздухът бе наситен със сладкото ухание на тамян, толкова плътно, че направо виждах дима.
Имаше много хора, от човешката раса и дампири, изненадах се да видя и неколцина морои. Очевидно мороите, които посещаваха града, бяха достатъчно набожни, за да дойдат на църква, въпреки тъмните дела, с които може би се занимаваха. И като заговорихме за морои…
— Ейб не е тук — казах на Виктория, като се огледах. Тя беше от лявата ми страна, а Олена от дясната. Въпреки че не ми приличаше на особено религиозен, някак си очаквах да ме следва навсякъде. Надявах се, отсъствието му да означава, че е напуснал Бай. Последната ни среща доста ме бе изнервила. — Дали е напуснал града?
— Мисля, че той е мюсюлманин — обясни Виктория. — Но доколкото зная, все още е тук. Каролина го е видяла тази сутрин.
Проклет змей. Не си е тръгнал. Какво ми беше казал? Аз мога да бъда много добър приятел или много лош враг.
Тъй като не казах нищо, Виктория ме изгледа загрижено.
— Всъщност той никога не е правил нищо лошо, докато е бил наоколо. Обикновено провежда някакви срещи и после изчезва. Наистина го вярвах, когато ти казах, че не смятам, че ще те нарани, но сега ме тревожиш. Да не би да имаш някакви неприятности?
Отличен въпрос.
— Не зная. Той просто, изглежда, се интересува от мен, това е всичко. Но не разбирам защо.
Веждите й се смръщиха по-дълбоко.
— Ние няма да позволим да ти се случи нещо — заяви яростно.
Усмихнах се едновременно на загрижеността й и на приликата й с Дмитрий в този миг.
— Благодаря. У дома има хора, които може би ме търсят и мисля, че Ейб просто… ме проверява. — Това беше любезен начин да опиша някой, който или смята да ме завлече обратно в Щатите с ритници и крясъци, или просто да направи така, че да изчезна завинаги.
Виктория, изглежда, усети, че смекчавам истината.
— Е, казах го съвсем сериозно. Няма да му позволя да те нарани.
Службата започна и сложи край на разговора ни. Напевната проповед на свещеника беше красива и вдъхновена, но не ми въздействаше както обикновено. Беше на руски, също като на панихидата, но днес никой не ми превеждаше. Отляво на олтара златокос ангел ме наблюдаваше от високата повече от метър икона. Докато се възхищавах на красивата обстановка, мислено се отнесох другаде.
Изведнъж ме връхлетя неочакван спомен. Веднъж Дмитрий бе получил разрешение да го придружа на кратко пътуване през уикенда до Айдахо на среща с други пазители. Айдахо не беше от местата, където копнеех да отида, но бях щастлива, че ще бъда с него. Той бе убедил училищната администрация, че за мен пътуването е с „учебна цел, за да натрупам опит“. Беше малко след смъртта на Мейсън и след шока и трагедията, които училището преживя, биха ми разрешили всичко, ако трябва да съм честна.