За съжаление в пътуването нямаше нищо мързеливо или романтично. Дмитрий имаше да върши работа и при това трябваше да я свърши бързо. Така че не се разтакавахме, а спирахме само когато бе абсолютно необходимо. Имайки предвид, че при последното ни съвместно пътуване се натъкнахме на жестоко клане на морои, може да се каже, че това беше много по-приятно. Както обикновено, Дмитрий не ми позволи да шофирам, въпреки уверенията ми, че ще стигнем до крайната цел два пъти по-бързо. Или може би тъкмо заради тях не ми позволи.
По някое време спряхме на една бензиностанция, за да заредим колата и да хапнем нещо набързо. Намирахме се високо в планините, в малък град, който биеше академията „Свети Владимир“ по отдалеченост и уединеност. В ясни дни планините се виждаха от територията на училището, но усещането да си сред самите тях беше съвсем различно. Заобикаляха ни от всички страни и бяха толкова близо, че имах чувството, че можем да прескачаме от един връх на друг. Дмитрий привършваше със зареждането на колата. Със сандвича в ръка отидох зад бензиностанцията, за да се насладя по-добре на гледката.
Сякаш цивилизацията изчезна. Пред мен се простираха безкрайни редици заснежени борове и всичко изглеждаше застинало и тихо, не се чуваше никакъв шум, с изключение на далечните звуци, идващи от магистралата зад мен. Сърцето ме болеше от случилото се с Мейсън и все още сънувах кошмари за стригоите, които ни бяха пленили. Болката все още бе остра и мъчителна, но нещо в умиротворението на пейзажа ми подейства успокоително.
Когато погледнах към девствения, висок почти метър сняг, внезапно ми хрумна една шантава идея. Отпуснах се върху дебелата снежна покривка, приличаща на пухкаво одеяло. Останах да лежа така за миг. После започнах да движа краката и ръцете си напред и назад. Когато свърших, не станах, а продължих да лежа, зареяла поглед в безбрежното синьо небе.
— Какво правиш? — разнесе се гласът на Дмитрий. — С изключение на това, че изстудяваш сандвича си?
Сянката му падна върху мен и аз погледнах към високата му фигура. Въпреки студа слънцето грееше ослепително, а лъчите му танцуваха върху тъмните му коси. Помислих си, че в този миг прилича на ангел.
— Правя снежен ангел — отвърнах. — Не знаеш ли какво е това?
— Зная. Но защо? Сигурно замръзваш.
Носех дебело зимно палто, шапка и ръкавици, както и всички други аксесоари, необходими за студено зимно време. Но беше прав за сандвича ми.
— Не съвсем. Макар че може би малко лицето ми.
Той поклати глава и се усмихна накриво.
— Ще замръзнеш, когато се качиш в колата и целият този сняг се разтопи.
— Мисля, че се тревожиш повече за колата, отколкото за мен.
Дмитрий се засмя.
— Повече се тревожа да не замръзнеш.
— Тук? Та това е нищо. — Потупах земята до мен. — Ела. Ти също можеш да направиш снежен ангел, а после да тръгнем.
Той продължи да се взира надолу към мен.
— За да замръзна и аз ли?
— За да се позабавляваш. И да оставиш отпечатъка си в Айдахо. А и това не би трябвало да те притесни, нали? Не си ли придобил някаква устойчивост към студа в Сибир?
Той въздъхна, но продължи да се усмихва. Това бе достатъчно да ме стопли, дори в това студено време.
— Ето пак. Убедена си, че Сибир прилича на Антарктида. Аз съм от южната част. Там времето е почти същото като тук.
— Само си търсиш извинения — укорих го. — Освен ако не искаш насила да ме завлечеш в колата, ще трябва и ти да направиш снежен ангел.
Дмитрий ме гледа изучаващо известно време и си помислих, че наистина ще ме повлече към колата. Лицето му все още беше открито и дружелюбно, но в изражението му се долавяше някаква нежност, която накара сърцето ми да запрепуска. Сетне, без предупреждение, той се отпусна в снега до мен и остана да лежи, без да продума.
— Добре — заговорих аз, след като не помръдна. — Сега трябва да движиш ръцете и краката си.
— Знам как се прави снежен ангел.
— Тогава го направи! Иначе ще заприличаш на тяло, очертано с тебешир на някое местопрестъпление.
Той отново се засмя. Звукът отекна богат и топъл в застиналия въздух. Накрая, след още малко увещаване от моя страна, Дмитрий раздвижи ръцете и краката си и направи снежен ангел. Когато свърши, очаквах да скочи и да настоява да потеглим, но вместо това той също остана да лежи в снега, зареял поглед в синьото небе и планинските върхове над нас.