Преследвачът ми направи още няколко крачки и тогава направих своя ход. Изскочих със свити юмруци.
— Добре! — извиках. — Само исках да задам няколко въпроса, така че просто се разкарай или иначе…
Замръзнах. На тротоара не стоеше пазителят от клуба.
Беше човек.
По-точно момиче, не по-голямо от мен. Беше висока приблизително колкото мен, с късо подстригана тъмноруса коса, облечена в тъмносиньо палто, което изглеждаше скъпо. Под него видях елегантни панталони и кожени ботуши, които изглеждаха също толкова скъпи както палтото. А още по-откаченото беше, че я познах. Бях я виждала два пъти в „Найтингейл“ да говори с мъжете морои. Предположих, че е поредната жена, с която те обичат да флиртуват, и повече не й обърнах внимание. В крайна сметка, с какво можеха да ми помогнат хората?
Лицето й беше отчасти скрито от сянката, но дори на слабото осветление, съзрях раздразненото й изражение. Не това очаквах.
— Ти си, нали? — попита тя. Съвсем се шашнах. Английският й бе не по-малко американски от моя. — Ти си тази, която из целия град оставя след себе си истинска върволица трупове на стригои. Видях те в клуба тази вечер и разбрах, че си ти.
— Аз… — Устните ми не можаха да изрекат нищо повече. Нямах представа как да отговоря. Една жена от човешката раса да говори толкова спокойно за стригоите? Наистина нечувано! Това бе почти толкова смайващо, колкото ако бях попаднала на стригой. Никога досега в живота си не бях преживявала подобно нещо. Изглежда, хич не й пукаше за втрещената ми физиономия.
— Виж, не можеш да продължаваш просто така, разбираш ли? Не знаеш ли какъв трън в задника си за мен? Този стаж е достатъчно гаден и без твоята намеса. Полицаите намериха тялото, което си оставила в парка. Дори не можеш да си представиш колко много връзки се наложи да използвам, за да потуля всичко.
— Коя… коя си ти? — изпелтечих най-после. Вярно беше. Наистина бях оставила едно тяло в парка, но сериозно, какво друго можех да сторя? Да го завлека в хотела си и да кажа на пиколото, че един мой приятел е прекалил с чашката?
— Сидни — отвърна момичето предпазливо. — Името ми е Сидни. Аз съм алхимик, разпределен тук.
— Какво?
Тя въздъхна тежко и бях напълно сигурна, че е завъртяла очи.
— Разбира се. Това обяснява всичко.
— Не, не съвсем — заявих, най-сетне възвърнала самообладанието си. — Всъщност мисля, че ти си тази, която има доста да обяснява.
— Както и ти поведението си. Да не би да си някакъв тест, който са ми изпратили? О, Боже! Това е.
Вече започвах да се ядосвам. Никак не обичах да ме мъмрят. А най-малкото някакво момиче човек, което звучеше така, сякаш да убиеш стригой е нещо лошо.
— Виж. Не зная коя си, нито как си разбрала за всичко това, но нямам намерение да стоя тук и да…
Изведнъж ми се повдигна и аз се напрегнах. Ръката ми мигновено се стрелна в джоба на палтото, където държах сребърния кол. Сидни продължаваше да ме гледа с раздразнение, но примесено с известно смущение заради внезапната смяна в поведението ми. Беше наблюдателна, не можех да й го отрека.
— Какво не е наред? — попита.
— Ще се наложи да се оправяш с още едно мъртво тяло — отвърнах в мига, в който стригоят я нападна.
Глава 2
Да нападне нея вместо мен, беше лошо за стригоя. Аз бях заплахата; би трябвало да неутрализира първо мен. Но както бяхме застанали, Сидни бе на пътя му, затова той трябваше да ликвидира нея, преди да се добере до мен. Сграбчи я за рамото и я дръпна към себе си. Беше бърз — те винаги бяха, но тази вечер аз бях в стихията си.
Един светкавичен ритник го запрати към съседната стена и освободи Сидни от хватката му. При удара той изръмжа и се свлече на земята, зашеметен и изненадан. Не беше лесно да изненадаш и обезвредиш стригой, не и с техните светкавични рефлекси. Забравяйки за Сидни, той концентрира вниманието си върху мен. Червените му очи мятаха гневни мълнии, а устните му се дръпнаха назад, оголвайки острите кучешки зъби. Скочи от стената със свръхестествена бързина и се хвърли към мен. Аз го избегнах и насочих юмрук към физиономията му, който той също избегна. Следващия му удар ме улучи в рамото и аз се препънах, като едва запазих равновесие. Продължавах да стискам кола в дясната си ръка, но все още нямах възможност да го забия в гърдите му. Един умен стригой би се наклонил така, че да закрие достъпа до сърцето си. Но този тип си вършеше зле работата и ако успеех да остана жива достатъчно дълго, нямаше начин да не открие гърдите си.