— Той те използва — изтъкнах.
В кафявите очи на Виктория заблестяха сълзи.
— Той ме обича.
— Ако те обича, тогава защо започна да ме сваля в мига, в който му обърна гръб?
— Не го е направил!
— Той е бащата на детето на Соня.
Дори и на слабата светлина на уличното осветление видях как лицето й пребледня.
— Това е лъжа.
Вдигнах ръце.
— И защо ще си измислям подобно нещо? Той искаше да се уговорим да се видим веднага щом напуснеш града!
— Ако го е направил — заговори тя с треперещ глас, — то е защото си му дала повод.
Ахнах. До мен Ейб слушаше мълчаливо със самодоволно изражение. Беше толкова убеден в непогрешимостта си. Идеше ми да го фрасна във физиономията, но в момента бях загрижена за Виктория.
— Как можа да си помислиш подобно нещо? Аз съм твоя приятелка! — избухнах.
— Ако беше моя приятелка, нямаше да се държиш по този начин. Нямаше да се опитваш да застанеш на пътя ми. Преструваш се, че си обичала брат ми, но няма начин да е било истина, няма начин да разбираш какво означава любов!
Не съм разбирала любовта? Луда ли беше? Само ако знаеше какво пожертвах заради Дмитрий, какво бях направила, за да бъда в момента тук… и всичко заради любовта. Тя бе тази, която не можеше да разбере. Любовта не беше краткотрайна свалка в задната стая по време на купон. Тя беше страст, заради която живееш и умираш. Емоциите ме задушаваха, онзи мрак в мен се надигна и аз исках да се нахвърля срещу нея в отговор на ужасните й обвинения. Струваше ми огромно усилие да си напомня, че тя вече е достатъчно наранена и че изрича всички тези думи, защото е объркана и разстроена.
— Виктория, разбирам те и много съжалявам. Правя това, защото съм ти приятелка и ме е грижа за теб.
— Ти не си ми приятелка — изсъска тя. — Ти не си част от семейството. Не разбираш нито нас, нито живота ни! Иска ми се никога да не беше идвала тук! — Завъртя се на пети и се отдалечи, като си проправи път през тълпата купонджии. Сърцето ми се сви, докато гледах след нея.
Обърнах се към Ейб.
— Тя ще се опита да го намери.
Лицето му запазваше същото проклето самодоволно изражение.
— Това няма значение. Той повече няма да иска да има нищо общо с нея. Не и ако държи да запази хубавичкото си лице. — Тревожех се за Виктория, но някак си имах чувството, че Ейб е прав за Ролан. Ролан повече нямаше да е проблем. Колкото до следващото гадже на Виктория… е, това вече не беше моя работа.
— Чудесно. Значи приключихме с това. И повече не ме преследвай — изръмжах аз.
— Спази обещанието си да напуснеш Бай и няма да има защо да го правя.
Присвих очи.
— Казах ти, винаги спазвам обещанията си.
Докато вървях забързано обратно към къщата на Беликови, внезапно се запитах дали беше вярно. Случилото се с Ейб и разправията с Виктория ми подействаха като студен душ. Какво правех тук? В известен смисъл Ейб беше прав… заблуждавах се, като се преструвах, че семейството на Дмитрий е и мое, като си мислех, че това ще намали болката ми по загубата му. Но те не бяха. Това не беше моят дом. Академията също не беше моят дом, вече не. Единственото, което ми остана, беше моето обещание — моето обещание към Дмитрий. Обещание, което май остана на заден план, откакто дойдох тук.
Когато се прибрах, някои от членовете на семейство Беликови си бяха легнали, но останалите все още бяха в дневната. Промъкнах се скришом на горния етаж в стаята си и зачаках тревожно Виктория да се прибере. След половин час чух стъпки по стълбите и звука от затварянето на вратата й. Почуках тихо.
— Виктория — прошепнах високо. — Аз съм. Моля те, нека поговорим.
— Не! — последва отговорът й. — Никога повече не желая да разговарям с теб.
— Виктория…
— Махай се!
— Просто се тревожа за теб.
— Ти не си ми брат! Дори не си ми сестра. Мястото ти не е тук!
От думите й ме заболя. Гласът й бе заглушен от вратата, но не желаех да рискувам останалите да чуят разправията ни. Върнах се в стаята си със свито сърце и се изправих пред огледалото. В този миг осъзнах, че тя беше права. Дори Ейб беше прав. Мястото ми не беше в Бай.
За нула време събрах малкото си багаж, но се поколебах, преди да сляза долу. Затворената врата на Виктория сякаш се взираше подканващо в мен и с мъка устоях на желанието да почукам отново. Но ако го направех, навярно щях да предизвикам нова караница. Или може би нещо още по-лошо, тя щеше да ми прости — и тогава щях да поискам да остана тук завинаги, потънала в топлината и уюта на семейството на Дмитрий, погълната от обикновения им живот.